Джонатан Келерман - Кървава разходка

— Не, само дрехите й. Така намерихме къщата. Първо помислих, че някой е почистил мястото, че тя току-що се е нанесла или че се е канела да се изнася. Но не открих никакви доказателства, че е имала намерение да се мести, а хазяинът й каза, че живее тук повече от две години.

Посочих девствения под.

— Или е възнамерявала да прави ремонт, или въобще не е изпитвала нужда от мебели.

— Както казах, тягостна атмосфера. Хайде да огледаме и останалата част от къщата.

Коридор вляво водеше към баня и две малки спални, първата — подредена като кабинет. Никакви килими, същите примитивни дъсчени подове, същото пронизително ехо.

Майлоу коленичи в коридора и прокара пръст по гладкия чист дъбов под.

— Може би е събувала отвън обувките си. Като в японски дом.

Започнахме със спалнята. Пружинен матрак на пода без дървена рамка, скрин с четири чекмеджета с фурнир от американски орех, нощно шкафче със същия фурнир. На шкафчето имаше кутия с хартиени носни кърпички и лампа с бяла керамична основа, заоблена, с форма на огромен пашкул. Спирали от бял прах, разкрили, издайнически концентрични кръгове от невидими отпечатъци.

— Чаршафите са в лабораторията — каза Майлоу — заедно с дрехите й. — Заобиколи матрака, пъхна ръка под него, отвори шкафчето. Празно. Също като скрина. — Наблюдавах, докато опаковаха бельото й — каза той. — Нищо скандализиращо, единствено обичайният бял памук. Малък гардероб: дрехи, пуловери, блузи, всичко, подбрано с вкус от „Мейси“, евтино служебно облекло, нищо скъпо. — Застана вдясно от матрака, погледна към тавана, после пак към празния скрин. — Не се е изнасяла, Алекс. Просто така е живяла. Ако можеш да наречеш това живот. — В кабинета той сключи молитвено ръце и каза: — Дай ми нещо, което да ми свърши работа, Господи!

— Мислех, че вече си огледал всичко.

— Не напълно. Не можех — с всички онези криминалисти, които се суетяха тук. Само тази кутия. — Посочи една картонена кутия, поставена на пода. — Тук открих документите по развода. Едва ли не най-отгоре.

Отиде при бюрото и огледа книгите в евтините шперплатови секции, които покриваха две стени. Полиците бяха претъпкани и се огъваха. Томове по психология, психиатрия, неврология, биология, социология, завързани с въженца списания, подредени по години. Навсякъде бял прах и отпечатъци.

Майлоу изпразни горното чекмедже, пълно със скоби за телбод, кламери, хартиени листчета и валма мъх, после се захвана да тършува из второто.

— Чудесно, ето ни и нас! — Той размаха подвързана в червена кожа спестовна книжка. — „Сенчъри Банк“, „Сънсет и Кахуенга“… я виж ти… изглежда, добре е печелила.

Аз отидох до него и погледнах страницата, на която я бе отворил. Наличност от 240 000 долара и няколко цента. Той посочи първата страница на книжката. Първата вноска бе направена преди три години, сумата бе прехвърлена от предишна книжка и беше с деветдесет и осем хиляди по-малко от сегашната.

Увеличение с почти сто хиляди долара за три години. Схемата на депозита не се променяше: никакви тегления, месечни вноски от три хиляди в края на всеки месец.

— Вероятно част от заплатата й — предположих аз.

— Тиоболд каза, че е получавала около четири хиляди, значи вероятно е внасяла в банката три хиляди, а другото й е оставало за харчене. Сякаш нищо не се е променило по времето, когато е работила в „Старкуедър“. Което е разбираемо. Нейната професионална характеристика и дава възможност да получава и съответната заплата.

— Пестелива жена — казах аз. — Как ли е плащала сметките си? И данъците? Намери ли чекова книжка?

След секунди Майлоу я откри в същото чекмедже.

— Месечни вноски от по петстотин… в последния петък от месеца — същия ден, в който е внасяла и в банковата си сметка. Жената е била като часовник… Изглежда, е подписвала главно чекове за дребни суми — вероятно за домакинството… Може би е имала кредитна карта, а останалото от сметките е плащала в брой. Затова е държала петстотин или приблизително толкова вкъщи. Или в портмонето си. За някой наркоман това би било доста кръгла сумичка. А и не намерихме дамската й чанта. И все пак не ми прилича на грабеж.

Поклатих глава:

— Не. Въпреки че убиват хора и за по-малко. Как успяхте да я идентифицирате без чантата й?

— По регистрацията на колата. Взехме отпечатъци и ги сравнихме с дипломата й за психиатър… Възможно ли е някой наркоман да я е нападнал с цел да я обере? Тя отива да пазарува и я пречукват заради парите, които носи у себе си. Но кой наркоман ще си направи труда да я напъха в чували за отпадъци, да я откара до някакво полуобществено място и да зареже отзад колата й, когато е можел да я захвърли на някое тъмно местенце и да направи няколко кръгчета с буика през нощта? Въпреки че, пак повтарям, повечето престъпници вземат хапчета за затъпяване… Добре, да видим какво друго е оставила след себе си…