Джонатан Келерман - Кървава разходка

Тя издаде едно „Аха!“ по време на разговора, който очевидно беше личен, накрая каза: „Трябва да свършвам“ — и остави слушалката.

— Да, сър?

Майлоу й се ухили.

— Трябва да си уредя среща с една жена от вашия персонал — Хейди Оут. Може ли да ми дадете номера на домашния й телефон, моля?

— Ами не съм сигурна, че мога да го направя без разрешение. А мистър Суиг си тръгна… О, какво значение има, вие сте от полицията. Винаги можете да го получите отвсякъде, например от онези ваши специални указатели, нали?

Като направи няколко резки движения, тя излезе иззад бюрото си, мина по коридора към най-близката кафява врата и се върна с бланка, която подаде на Майлоу. Акуратно изписано име и телефонен номер, код 213.

Майлоу леко й се поклони.

— Благодаря ви, госпожице.

— За нищо, сър. — Примигна кокетно. — Надявам се, че ще откриете кой го е направил.

Майлоу отново й благодари и ние се обърнахме към главния вход.

— Защо искате да говорите с Хейди? — обади се Линдийн.

— Работила е с доктор Арджънт.

Линдийн взе една писалка и почука с нея по ръба на бюрото си.

— Не мисля, че бяха приятелки или нещо подобно. Доколкото ми е известно, доктор Арджънт нямаше приятели. Беше наистина скромна. Когато се събирахме и отивахме да пийнем по „Маргарита“ или нещо друго, дълго я увещавахме, но тя винаги отказваше, тъй че престанахме да я каним. Мисля, че беше срамежлива. Тъй или иначе онова, което стана с нея, е ужасно. Когато чух, просто не можах да повярвам; някой, когото виждаш всеки ден, и изведнъж… — Тя щракна с пръсти. — Всяка сутрин минаваше край мен pronto 6 6 Тук в смисъл „бързо“ (итал.). — Б.пр. , казваше „Добро утро“ и отминаваше, сякаш имаше винаги планове за деня. Толкова е… ужасно!

— Да, ужасно е — отговори Майлоу. — Значи въобще е нямала приятели?

— Не, доколкото знам. Винаги изглеждаше, че работи, работи, работи… Симпатична, но работеше, работеше, работеше… Надявам се да откриете кой я е убил.

Тя се пресегна към телефона. Тогава Майлоу каза:

— Извинете ме, госпожице. Любопитен съм само за още едно нещо.

Ръката й остана върху слушалката.

— И какво е то?

— Онзи човек, който ни разведе — Хатърсън. Защо е тук?

— О, той… — отвърна тя. — Защо, да не би да сте имали някакви проблеми с него?

— Не. А той създава ли ви проблеми?

— Той ли? — изсумтя тя. — Много рядко.

— Причината, поради която питам, е, че Хатърсън не изглежда много луд. Просто се питах какви хора се използват за разводачи.

— Фил! — процеди тя, като произнесе името с отвращение.

— Фил толкова жестоко е изнасилил едно дете, че е трябвало да му правят пластична операция.

Франк Долард ни очакваше отвън. Поведе ни през двора без никакъв коментар. Великанът Чет стоеше в ъгъла и се взираше в телената ограда. Шарбноу, пикаещия, го нямаше. Неколцина пациенти паралитично трепереха, други седяха в прахта. Слънцето припичаше още по-силно.

Долард изчака, докато получим обратно пистолета на Майлоу и моя нож. Външната врата се отвори.

— Искам да ти задам един въпрос, Франк. Човек като Хатърсън в затвора ще го смелят!

Долард се усмихна.

— Какво е положението му тук ли? Незавидно. Тук той е като всички останали. Доколкото ми е известно, другите дори не знаят какво е извършил. Те не се занимават много-много един с друг — там е работата. Те не са свързани.

Докато караше през евкалиптовата горичка, Майлоу започна да се смее.

— Какво има? — попитах аз.

— Представи си следния сценарий — ние пипваме лошото момче — някакъв палячо, когото са пуснали от болницата по погрешка. Той се преструва на луд и пак се озовава тук.

— Изпрати го в Холивуд. Или по-добре недей, не е достатъчно тъп.

Прекосихме горичката и излязохме на ослепителната светлина.

— Пак ти казвам — ако смяташ, че нашият човек вероятно не действа или не изглежда като луд, може би ще трябва да забравя за това място.

— Предполагам, че той по-скоро е от типа на онези от петия етаж.

— Значи да го търся измежду освободените напоследък питомци на „Старкуедър“? А какво ще кажеш за ръководената от Клеър група? Защо хората със забавено умствено развитие трябва да придобиват умения за всекидневния живот? Освен ако тя не е мислела, че някои от тях ще завършат дните си навън.

— Може би го е правела от алтруизъм — казах аз. — Стремяла се е да им помогне или нещо такова. Хейди Оут би могла да хвърли известна светлина върху това. Може да ни каже и дали някой от пациентите на Клеър не е бил освободен напоследък.