Джонатан Келерман - Кървава разходка

— Формално ли? — попитах.

— Аз съм старши психиатър в дневната смяна, тъй че официално тя трябваше да докладва на мен. Но тя не се нуждаеше от особен надзор. Беше много умна. Ужасно съжалявам за онова, което стана. Всички съжаляваме.

Всеобщо кимане.

— С какво по-точно се занимаваше тя тук? — попитах аз.

— Преди всичко работеше върху промяната в поведението — планираше ситуации с непредвидени случаи — награди за добро поведение, отнемането на някои привилегии за определени нарушения. Подобни неща. — Олдридж се засмя. — В никакъв случай не претендирам, че давам експертна оценка за резултатите от работата й. Всички ние тук сме доста независими. Клеър беше добре подготвена, бе работила в Окръжната болница.

— Имате ли някаква представа защо се е прехвърлила тук? — попитах аз.

— Казваше, че се нуждаела от промяна. Имах усещането, че не желаеше да говори за това. Мисля, че на нея просто й беше омръзнало онова, което бе правила досега. Аз самият имах частна практика, но голфът ми омръзна и дойдох тук.

— Имахте ли чувството, че тя е изпитвала необходимост от повече човешки контакти, отколкото предлага невропсихологията? — попитах аз. Беше въпрос на психолог, не на ченге, и Олдридж внимателно ме изгледа.

— Предполагам — отвърна той. — Така или иначе, не мисля, че всичко това има някаква връзка със случилото се с нея.

— Защо? — вметна Майлоу.

— Защото е била убита извън това място. — Олдридж посочи едната стена. — В прекрасния, демократичния, нормалния свят. — Той погледна към Хатърсън, сякаш за пръв път забелязваше дребния човечец, скръсти ръце на гърба си и го огледа от главата до петите. — Обикаляш ли, Фил?

— Мистър Суиг ме помоли да ги разведа, доктор Олдридж.

— Тогава продължавай. — Олдридж се обърна към Майлоу: — Бих желал да можехме да ви помогнем, детектив, но всички бяхме възпрепятствани.

— Значи вие сте обсъждали онова, което се случи?

Тримата се спогледаха.

— Да, разбира се — отговори Олдридж. — Всички бяхме разстроени. Онова, което установихме, беше, че никой от нас не е познавал добре доктор Арджънт. Това ни наведе на мисълта, че би трябвало повече да общуваме един с друг. Желая ви успех и дано разнищите докрай тази история.

— Още нещо — каза Майлоу. — Групата, която доктор Арджънт е ръководила — „Умения за всекидневния живот“. Възможно ли е да се срещнем с пациентите?

— По този въпрос ще трябва да разговаряте с администрацията — отговори Олдридж.

— Съществуват ли някакви проблеми за това? От медицинска гледна точка.

Олдридж оправи вратовръзката си.

— Нека помисля. Бих искал да съм сигурен, че няма да… разстроим нещата.

— Преценката е ваша, докторе. — Майлоу подаде на него и останалите визитните си картички.

Асансьорът пристигна.

— Първо слезте вие тримата — предложи Олдридж. — Ние ще вземем следващия.

Докато се спускахме, Хатърсън каза:

— Доктор Олдридж е много, много умен.

— Откога си тук, Фил? — попита Майлоу.

Хатърсън сви глава в раменете си като костенурка, която е била почукана с пръчка. Отговорът му не можа да се чуе.

— Какво каза, Фил?

Хатърсън започна да поглажда мустаците си. Прехапа долната си устна.

— Отдавна.

Той остана в кабината и ни помаха отвътре.

— Проклет хитрец — каза Майлоу, когато тръгнахме обратно към приемната. — Не ни даде възможност да поговорим с онази Оут, по-добре ще е да вземем телефонния й номер и да се свържем с нея в дома й. Тук всеки повтаря едно и също. „Това място е безопасно като мляко.“ На теб този номер минава ли ти?

— Доста бързо се справиха с нас.

— Да, съгласен съм, сега трябва да приемем, че лудите са добре контролирани. Откри ли нещо, което би могло да примами тук Клеър от Окръжната?

— Може би цялата организация — отговорих аз. — Никакви молби за субсидиране на проекти, нито е трябвало да играе по гайдата на академиците. Олдридж каза, че тя е споменавала за нужда от промяна.

— Добре организирано или не, от това място ме побиват тръпки… Ние само се плъзнахме по повърхността, нали?

— Навярно под повърхността няма нищо.

Той не отговори. Минахме край кабинета на Суиг. Вратата беше затворена.

— Чудесно, ще взема номера на мис Оут и после се измъкваме оттук. Ако имаш време, ще ти покажа дома на Арджънт. Навън, в този зъл, мръсен, нормален свят. Колкото повече стоя тук, толкова повече копнея за лудостта навън.

Линдийн Шмиц отново беше на телефона и едва погледна към нас. Майлоу се настани точно пред бюрото й и се наведе напред, нахлувайки в нейното зрително поле. Къде застава едно разгневено двуметрово, сто и двадесет килограмово ченге? Където си поиска.