Джонатан Келерман - Кървава разходка

— Това беше повече от простота, Робин… Това беше… пустота. Тъга.

— Смяташ, че е била депресирана?

— Не знам достатъчно, за да й поставя диагноза — отговорих аз. — Но чувството, което изпитах от мястото, беше като за нещо неестествено… Празно.

— Намери ли някакви доказателства, че е пренебрегвала себе си? — попита тя.

— Не. И всички я описват като приятна жена, на която може да се разчита. Резервирана, обаче без никаква очевидна патология.

— Може би и душевно се е чувствала добре?

— Навярно — отговорих аз. — Единственото, което е трупала, са книгите. Може би те са се превърнали за нея в някакъв вид интелектуална стимулация.

— Прав си. Тя се е отървала от вещите, за да се съсредоточи върху онова, което е било важно за нея.

Не отговорих.

— Ти не мислиш така — каза тя.

— Твърде сурово отърваване — казах аз. — В цялата къща нямаше нищо лично. Дори и една-единствена семейна снимка!

— Може да не е била близка със семейството си. Или е имала проблеми с тях. Но дори и така да е, какво толкова я отличава от милионите други хора, Алекс? На мен това ми прилича на… на нещо, свързано с мисленето й. Което се е въртяло в ума й. Което я е радвало в самотата й. Дори и да е имала социални проблеми, това какво общо има с нейното убийство?

— Навярно нищо. — Сипах си още ориз, поиграх си със зърната черен пипер в него, отчупих залък хляб. — Ако й е била нужна интелектуална стимулация, защо се е прехвърлила от изследователската си работа в „Старкуедър“?

— Какви са били нейните проучвания?

— Върху алкохолизма и въздействието му върху времето за реагиране на хората.

— Нещо потресаващо?

— Не и за мен. — Обобщих накратко нейните статии. — Всъщност са доста шаблонни работи.

— Вероятно същото би могло да се каже и за реализацията й: тя е била добро момиченце, правела е всичко, което са очаквали от нея още от първи клас. Уморила се е да бъде примерна. Поискала е наистина да помогне на някого.

— Не е избрала много лесна група хора, за да помага.

— Значи това е било предизвикателството, което я е мотивирало. Това и сблъсъкът с нещо ново.

— Хората в „Старкуедър“ не могат да се излекуват.

— Тогава не знам. Всичко може да се предположи.

— Нямам намерение да се заяждам — заявих аз. — Но тя наистина ме озадачава. И мисля, че в онова, което казваш, има доста истина. Тя се е развела преди около година или там някъде. Може би се е опитвала да се освободи на няколко нива. Може би за човек, провеждал изтощителни изследвания година подир година, „Старкуедър“ е изглеждала примамлива новост.

Тя се засмя и ме потупа по бузата.

— Ако смръщените вежди могат да бъдат някаква мярка, Майлоу печели парите си благодарение на теб!

— Другото, за което се питам, е първият случай — на Ричард Дада, кандидат-актьора. На пръв поглед той и Клеър Арджънт са доста различни. Но и двамата имат нещо общо в негативен план — липсата на приятели, на врагове, на капризи. И двамата са извънредно подредени. Никакви компрометиращи ситуации. Навярно с теб говорим за самотата и за опита да се запълни пустотата. Нещо като съюз на самотни сърца с неподходящата личност.

— Мъж и жена? — попита тя. — Бисексуален убиец?

— Това би изкарало Дада гей, а Майлоу не откри нищо, подкрепящо такова предположение. Или може би цялата тази история няма нищо общо със секса — просто обща компания, нещо като клуб по интереси. От друга страна, двата случая може да не са свързани.

Повдигнах ръката й до устните си и зацелувах пръстите й един по един.

— Господин Романтика! Май по-добре ще бъде да понамаля скоростта, преди да те закарам в изолатора! — Тя се засмя, махна апатично с ръка, прати ми въздушна целувка и пусна в ход гласа си ала Бет Дейвис: — Подай ми спанака, скъъпи! После плаатиии сметката и ме отнеси до най-близката сладкарница на „Баскин-Робинс“, за да ме почерпиш съъъс сладолед с конфитюр и бадеми. После малко иху-аху по пътя до вкъщи, където най-сърдечно си канен да внесеш известно любовно разнообразие в живоота ми!

В осем сутринта Майлоу ми се обади по телефона.

— Да не би да прекъсвам нещо?

Беше пропуснал да ни прекъсне с цял час. Робин четеше в леглото, а аз вече бях завел Спайк на кратка разходка из каньона. Когато телефонът иззвъня, седях на терасата и се опитвах да освободя съзнанието си от някои важни въпроси, мъчейки се да се съсредоточа върху звука от водопада, който захранваше езерото с рибките. Благодарен, че не чувах шума от движението по шосето.