Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

В този момент Рийд осъзна, че само част от истината би свършила работа.

— Защото свръзката ти в Шереметиево е бил записан от видеокамерите — и ти заедно с него.

Трилор изстена.

— Изслушай ме, Адам! На записа се виждат двама души, седнали един до друг на щанда за безалкохолни напитки в чакалнята. Това е всичко. Няма разговор, няма нищо, което би могло да докаже, че между вас има връзка. Но тъй като знаят какво носи куриерът, оглеждат всички.

— Те знаят за вируса! — каза тъпо Трилор.

— Знаят, че е откраднат. И че е у куриера. Той е единственият, когото преследват, не преследват теб. Никой не те подозира в нищо. Просто се е случило така, че си седнал до този тип.

Трилор избърса лицето си с ръка.

— Не знам дали мога да понеса това, Дилън… Да ме разпитват.

— Всичко ще бъде наред, защото ти нищо не си направил — отговори Рийд. — Дори да са те записали, какво можеш да им кажеш? Знаеш ли кой е мъжът, който седи до теб? Не. Срещал ли си го преди? Не. Свръзката съвсем спокойно би могла да бъде и жена.

Трилор отпи още една глътка скоч. При мисълта, че на нещата може да се погледне и по този начин, се почувства по-добре. Имаше твърде много предположения, срещу които би могъл да възрази.

— Изтощен съм — каза той. — Имам нужда да поспя малко някъде, където няма да ме безпокоят.

— Вече е уредено. Шофьорът ще те откара до хотел „Четири сезона“, където сме ти резервирали апартамент. Почивай, колкото искаш. След това ми се обади.

Рийд сложи ръка на рамото му и го изпрати до вратата.

— Колата е отвън. Благодаря ти, Адам. Всички ти благодарим. Приносът ти беше безценен.

Трилор хвана дръжката на вратата.

— А парите? — попита той шепнешком.

— В хотела ще те очаква плик. В него ще намериш два номера. Единият е на банковата сметка, другият е личният телефонен номер на директора на банката в Цюрих.

Трилор излезе. Беше започнало да се здрачава. Вятърът се бе усилил и той потръпна. Погледна назад и видя само затворената черна врата.

Колата не чакаше пред самата къща. Трилор се огледа нагоре и надолу по улицата и я забеляза на половин пресечка по-нататък. Стори му се, че разбира защо: тук нямаше място за паркиране.

Докато вървеше по улицата и скочът затопляше стомаха му, той си повтаряше успокояващите думи на Рийд. Началникът му беше прав: всичко, случило се в Русия, беше зад гърба му. Никой нямаше каквито и да било доказателства срещу него. Освен това Адам знаеше твърде много за Рийд, Бауер и другите, така че те щяха винаги да го пазят.

Мисълта за собствената му значимост го успокои. Трилор вдигна поглед от земята. Очакваше да види линкълна от лявата си страна. Вместо това колата се оказа по-нататък, на един хвърлей от Уисконсин авеню. Той поклати глава. Беше по-уморен, отколкото му се струваше. Вероятно не бе пресметнал правилно разстоянието. След това чу тихи стъпки и шумолене на кожа — някой се приближаваше.

Трилор видя първо обувките, след това крачолите на панталон с идеално изгладени ръбове. Когато вдигна глава, човекът беше на по-малко от две крачки от него.

— Ти!

Трилор бясно се заозърта. Пред него стоеше Иван Берия.

Берия бързо пристъпи към него. Трилор можеше да долови миризмата на дъха му, да чуе тихото свистене на въздуха, който излизаше от ноздрите му.

— Домъчня ми за теб — тихо каза Берия.

Трилор нададе слаб вик, когато усети острата болка в гърдите. За миг му се стори, че ще получи инфаркт.

— Като малък не си ли пукал балони с игла? Това е същото. Все едно че пукаш балон.

Трилор с абсурдна упоритост се улови за картината, изникнала в съзнанието му. Виждаше я, дори когато върхът на камата на Берия се заби в сърцето му. Въздъхна веднъж и усети как целият въздух в дробовете му излиза навън. Докато лежеше на тротоара, той виждаше минувачите, които вървяха по Уисконсин авеню, и Берия, който слезе от тротоара. Може би бе направил опит да извика, защото Берия се обърна и го погледна. След това очите му се затвориха. Затвори се и вратата на черния линкълн.

Доктор Дилън Рийд изхвърли Адам Трилор от главата си веднага след като затвори вратата зад гърба му. Тъй като лично се беше погрижил за всичко, той знаеше каква съдба очаква нещастния учен. Когато се върна в кухнята, там бяха доктор Карл Бауер и генерал Ричардсън, последният облечен цивилно.

Ричардсън държеше в ръка мобилния си телефон.

— Току-що се чух с Берия. Работата е свършена.

— Значи трябва да тръгваме — отговори Рийд.