Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Ричардсън натисна няколко клавиша и последните новини на CNN изпълниха екрана.

— Проблем на железопътна гара в Москва — каза той. — Някой е решил да тренира стрелба. Руснаците бързо са овладели положението, затова подробностите са оскъдни. Но си струва да се запиташ: какво се е случило с Телегина?

— Ако не ти се е обадила, значи е мъртва — отсече Прайс.

— Или заловена. Ако Киров я е…

— Не е! Телегина е професионалист. Никога не би се оставила да я заловят жива — той посочи към екрана. — Тук пише, че има поне петима убити — цялата охрана. Знам, че Берия си го бива, но за да избие толкова хора, някой трябва да му е помогнал. Мисля, че Телегина се е намесила.

След няколко секунди мълчание Ричардсън каза:

— Да приемем, че Берия се е измъкнал невредим. Но все още имаме проблем. Киров и Смит ще се захванат с Телегина — действия, контакти, информация. Може да е оставила отпечатъци.

Прайс закрачи по ориенталския килим, чието място беше по-скоро в някой музей.

— Ще отида във Форт Мийд. Стрелба на железопътна гара в Москва? По дяволите, това е терористичен акт от компетенцията на Агенцията за национална сигурност. Никой няма да се учуди, когато възложа на хора да работят по случая.

— Какво ще правим със Смит? — попита Ричардсън.

— Той е военен, така че ти ще направиш проверката. Сигурно работи за някого, а и доколкото разбирам, е завързал твърде много познанства. Първо се среща с Юрий Данко, сега се появява в Русия…

— Ранди Ръсел е агент на ЦРУ. Работи под прикритие в Москва.

— Не мисля, че Смит е прелетял седем хиляди мили, за да се разходи, Франк. Трябва да разберем кой му издава заповедите — тогава ще му подрежем крилцата!

Когато Ранди Ръсел изключи алармата и отвори вратата на „Бей Диджитал“, първото, което забеляза, беше, че не е сама. Макар че системата за сигурност не показваше, че някой е влизал, тя долови слабата миризма на тютюн с аромат на карамфил.

— Морковче, ти ли си? — извика.

— Тук съм, Ранди.

Тя въздъхна и заключи вратата след себе си. Беше подранила с надеждата да се възползва от спокойствието и тишината, за да напише няколко доклада.

— Къде „тук“?

— В стаята с компютрите.

— По дяволите!

Ранди скръцна със зъби и тръгна към дъното на офиса. Стаята с компютрите всъщност беше просторен килер, където стоеше последното компютърно оборудване. На теория само тя трябваше да знае комбинацията.

Ранди влезе в помещението с контролирана температура, където завари неканения гост да сваля последната компютърна игра от поверителните файлове на японска електронна компания.

— Морковче, предупредих те — каза Ранди, като се опитваше да придаде на тона си по-голяма строгост.

Саша Рубльов — по прякор Морковчето заради гъстата си рижа коса — й се усмихна обезоръжаващо. Висок и строен, с бистри зелени очи, които — Ранди не се съмняваше — подлудяваха момичетата, той беше само на седемнадесет години и бе може би най-големият компютърен гений в Русия.

— Саша, много скоро ще задействаш някоя аларма и ще ми се обадиш от местното управление на милицията.

Саша се престори на обиден.

— Ранди, как изобщо може да ти хрумне такова нещо? Системата ви за сигурност е много добра, но…

„… за такъв като теб е детска играчка.“

Ранди откри Саша Рубльов на компютърен семинар, който „Бей Диджитал“ провеждаше за студенти от Московския университет. Високият младеж привлече вниманието й не само защото беше най-младият от всички присъстващи, но и защото тихомълком работеше на лаптоп и разбиваше системите на Руската централна банка, за да провери състоянието на златния резерв.

Ранди веднага разбра, че Рубльов е неоткрит гений. Докато хапваха чийзбургери с кока-кола, тя с изненада научи, че този син на московски кондуктор от метрото притежава коефициент на интелигентност, който е извън схемите, но поради бюрокрацията продължава да бъде обвързан с остарялата гимназиална система. Накрая Ранди поиска разрешение от семейството на Саша да го вземе на работа в „Бей Диджитал“ за няколко часа в седмицата и през почивните дни. Привързаността между тях постепенно нарастваше и Ранди му осигури достъп до най-модерното оборудване в офиса в замяна на тържественото обещание на Саша да не злоупотребява с него. Но подобно на игриво малко кученце, момчето настояваше да й носи подаръци — информация, за чиито източници тя не искаше да знае.

— Добре — каза тя. — Какво толкова важно се е случило, че не може да почака, докато дойда на работа?