Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

В този момент иззвъня втора линия на централата.

— Господин Клайн, моля да ме извините за момент.

Киров вдигна слушалката и внимателно се заслуша. След като каза няколко думи на руски, той се обърна към Смит.

— Проверката на съдържанието на първата ампула е приключила — каза генералът с равен глас. — В нея има чай, а не едра шарка.

Въздишката на Клайн отекна в стаята.

— Колко ампули има вътре?

— Пет. Нямаме основания да смятаме, че резултатите от проверките на останалите ампули ще бъдат различни.

— Берия е разменил контейнерите! — възкликна Смит. — Взел е този на Ярдени и му е дал друг — той направи пауза. — Затова го е отровил. Искал е да намерим контейнера у него и да повярваме, че сме заловили крадеца.

— Звучи разумно — отбеляза Киров. — Ако първоначалният план на Берия се беше увенчал с успех, щяхме да разберем за кражбата с голямо закъснение. Дотогава Ярдени щеше да е мъртъв, но идентифицирането на трупа щеше да отнеме време. Парченцата от пъзела щяха да бъдат разпилени из цяла Москва. Берия щеше да има достатъчно време, за да доведе мисията си докрай.

— Каква точно е мисията му? — обади се Клайн.

— Да изнесе вируса от страната — бавно произнесе Смит.

Киров се обърна към него.

— Летището! Берия е взел вируса и е тръгнал право към Шереметиево!

Разговорът секна. Всички си даваха сметка какво означава това.

Вирусът на едрата можеше да отпътува на борда на пътнически самолет в неизвестна посока… Това беше лудост!

— Защо към Шереметиево, генерале? — попита Смит.

— Това е единственото логично място. Откъде другаде би могъл да изнесе вируса от страната?

— Боя се, че той е прав, Джон. Генерале, има ли някакъв шанс да заловите Берия, преди да е стигнал до Шереметиево?

— Като се има предвид преднината му — никакъв. Най-доброто, което мога да направя, е да се обадя на президента Потренко и да го накарам да затвори летището.

— Предлагам ви да го направите незабавно. Ако самолетът с Берия на борда излети, очаква ни холокост!

Автобусът спря пред входа за заминаващи пътници на международния терминал и Иван Берия слезе. Поради часовата разлика между Москва и западните столици повечето самолети излитаха рано сутрин. Хората, които пътуваха по работа до Цюрих, Париж, Лондон и дори Ню Йорк, можеха да пристигнат точно по времето, когато търговията в тези градове се съживяваше.

Берия огледа внимателно униформените патрули, които се разхождаха безцелно край гишетата за проверка на документите. Като не забеляза необичайно раздвижване или увеличена охрана, той влезе в голямата зала срещу чейнджбюрата и магазините за подаръци. По пътя забави крачка, за да хвърли един поглед на таблото, на което бяха обявени сутрешните полети. Пътниците тъкмо бяха повикани за полета, който му бяха казали да търси.

Берия отиде до витрината на валутния магазин и се престори, че разглежда изложените парфюми и пури. Лека-полека се приближаваше към входа и се оглеждаше за мъжа, с когото трябваше да се срещне. Изниза се една безкрайно дълга минута, през която в магазина влизаха и излизаха пътници. Берия започна да се чуди дали свръзката му не е вътре. Нямаше как да провери, тъй като без бордова карта не можеше да влезе вътре.

После видя това, което търсеше: лъскаво плешиво теме, стърчащо над тълпата. Когато се приближи по-близо, той забеляза и другия отличителен белег: характерните очи с яйцевидна форма, които придаваха на Адам Трилор вечно объркан, леко учуден вид.

— Дейвид — тихо произнесе той.

Трилор, който се въртеше около входа на магазина, за малко не припадна, когато чу кодовото име. Огледа се, като се мъчеше да открие човека, който го е произнесъл, и в същия миг усети докосване по рамото.

— Дейвид, вече си мислех, че съм те изпуснал.

Трилор се вгледа в безизразните тъмни очи на мъжа, който стоеше пред него. Тънката усмивка, която имаше за цел да го успокои, му заприлича на рана, прорязана от бръснач.

— Закъсня! — прошепна Трилор. — Чаках те…

Той чу как Берия се подсмихва, после изпъшка, когато убиецът стисна ръката му с невероятна сила. Берия го помъкна към щанд за безалкохолни напитки и го принуди да седне в края на бара. Трилор не оказа съпротива.

— Портокали и лимони — каза Берия с напевен тон.

За миг умът на Трилор изключи. Той отчаяно се мъчеше да си спомни думите, с които трябваше да завърши фразата.

— Кажи… Кажи „Камбаните на Свети Антоний“!

Берия се усмихна.