Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Хауъл не спря. Шмугна се през вратата и тръгна покрай живия плет, който оформяше коридор към входа на катакомбите. Не забеляза нищо, което означаваше, че…

Капанът е заложен извън оградата, а не вътре!

В мига, в който се обърна, Хауъл чу как пантите на вратата изскърцаха. Две сенки се спуснаха към него. Луната освети лицата им за част от секундата и той позна войниците от таверната.

За миг ножът се озова в ръката му. Не помръдна от мястото си до последната възможна секунда, след това се завъртя като матадор и остави първия войник да профучи покрай него. Замахна с ножа нагоре и по диагонал. Острието разряза тялото на мъжа.

Хауъл не изчака да види как убиецът пада. Симулира движение надясно, но тръгна в противоположната посока, това обаче не заблуди втория войник. Той чу тихо изпукване, като от заглушен автоматичен изстрел. Горещата струя въздух пред куршума почти докосна слепоочието му. Хауъл се хвърли на земята, ритна и заби тока си в капачката на убиеца.

Бързо изтръгна пистолета му, но преди да успее да го насочи към войника, видя как Грималди се изправя на крака. Куршумът, предназначен за непознатия, мина през гръкляна на контрабандиста и го повали на земята. Вторият войник побягна, Хауъл затъкна пистолета на колана си, изтича към Грималди и с влачене го вкара през вратата към входа на катакомбите. Както беше очаквал, тази врата също се оказа отключена.

Няколко минути по-късно Хауъл се озова дълбоко в лабиринта от тунели на манастира. Светлината от лампата, която намери, му позволи да огледа мястото, където щеше да прекара нощта. Грималди лежеше до широк кладенец с бетонни стени и разбит катинар на капака. Раненият войник седеше подпрян на метър и половина високия бетонен пръстен. Якето му отпред беше изцапано с кръв.

— Име.

Войникът дишаше неравномерно, лицето му беше посивяло от загубата на кръв. Той бавно вдигна глава.

— Върви по дяволите!

— Претърсих джобовете ти — каза Хауъл. — Нямаш нито портфейл, нито документи за самоличност, нямаш дори етикети по дрехите. Само хората, които имат много тайни, стигат чак дотам. Ти какво криеш?

Войникът се изплю, но Хауъл беше бърз. Стана и избута капака на кладенеца. След това изправи пленника си на крака.

— Ти ли уби манастирските пазачи? — настоятелно попита той. — Как се отърва от тях — тук ли ги хвърли?

Сграбчи войника за врата и го надвеси над ръба на бетонния пръстен.

— И мен ли щеше да хвърлиш тук?

Войникът изкрещя, когато Хауъл го хвана за якето и го надвеси над зеещата черна дупка на кладенеца. От стоте метра дълбочина се разнесе мирис на застояла вода.

Англичанинът се загледа в червеникавите петна, които се виждаха вътре.

— Плъхове. Сигурно водата е достатъчно, за да не се пребиеш при падането. Но те ще те убият. Бавно.

Той дръпна войника назад.

Пленникът му облиза устни.

— Нали няма…

Хауъл се вгледа в него.

— Ранен си. Приятелчето ти избяга. Дай ми това, което искам, и ти обещавам, че няма да пострадаш. Слушай…

Той го събори на земята, после отиде до неподвижното тяло на Франко Грималди и го вдигна. Отнесе го до кладенеца и без следа от колебание го хвърли в дупката. След секунда се чу мощен плясък, а после и писъците на плъховете, които се нахвърлиха върху жертвата си.

Войникът ококори очи от ужас.

— Име?

— Никълс. Травис Никълс. Старши сержант. Партньорът ми се казва Патрик Дрейк.

— От специалните части ли сте?

Никълс кимна и едновременно с това изстена от болка.

— Кой ви изпрати да ме следите?

Войникът загледа втренчено Хауъл.

— Не мога…

Хауъл го сграбчи и го доближи до кладенеца.

— Чуй ме. Дори и да оживееш, ще бъдеш само ненужна нишка, която трябва да се отреже. Особено след като разберат, че съм останал жив. Единственият ти шанс е да ми кажеш истината. Направи го и аз ще ти помогна.

Никълс се облегна на бетонната стена. Когато заговори, при всяка дума от устата му излизаха яркочервени мехурчета.

— Двамата с Дрейк служехме в специален взвод. Вършехме мръсна работа. Свързваха се с нас, като се обаждаха по телефона и казваха, че са сгрешили номера. Това беше знакът. Отивахме до пощата. Там бяхме наели пощенска кутия. Поръчките ни чакаха.

— Писмени поръчки? — подозрително попита Хауъл.

— На малък лист хартия. Име или адрес, нищо повече. След това се срещахме със свръзка и той ни съобщаваше подробностите.

— Този път свръзката е бил Грималди. А каква беше поръчката?

— Да те убием и да се отървем от трупа.