Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

— Обикновено става дума за вируси, сър — отвърна Смит, после добави: — Аз също бих искал да знам какво ще носи този куриер. И закъде ще пътува.

Клайн отиде до прозореца.

— Няма смисъл. Защо Данко ще иска да бяга, ако ни е донесъл само това?

— Същия въпрос си задавам и аз, сър. Възможно е, докато се е навъртал край „Биоапарат“, Данко да се е натъкнал на информация за куриера, да е започнал разследване и да се е добрал до нещо, което не е трябвало. Някой го е заподозрял и му се е наложило да бяга. Но няма възможност — или не се осмелява — да запише всичко, което е научил. Ако Данко изобщо е разкрил самоличността на куриера, съдържанието на товара или местоназначението на доставката, тази информация е умряла заедно с него.

— Не мога да повярвам, че е загинал за нищо — тихо отбеляза Клайн.

— Не искам да вярвам в това — разпалено каза Смит. — Мисля, че Данко държеше да се свърже с нас, защото каквото и да изнасят от Русия, то идва насам.

— Искаш да кажеш, че някой се кани да внесе руско биологическо оръжие в тази страна? — попита Клайн.

— Като се имат предвид обстоятелствата, бих казал, че е много вероятно. Какво друго би могло да изплаши Данко така?

Клайн почука кокалчето на носа си.

— Ако съществува такава възможност — или дори само подозрение, трябва да предупредя президента. Трябва да се вземат някакви мерки — той помълча малко. — Проблемът е как да се защитим, когато не знаем какво ни заплашва? Данко не остави нищо, което да ни подскаже.

Нещо в думите на Клайн накара Смит да се замисли.

— Може да не е така, сър. Може ли?

Той махна към компютъра „Дел“, който стоеше на бюрото.

Смит влезе в мрежата на ИМИИЗАСАЩ и мина през многобройните пароли и мерки за сигурност, докато попадна в библиотеката, най-голямата и изчерпателна световна колекция от литература върху биологическото оръжие. Влезе в Стадий едно и Стадий две и нареди на компютъра да извади имената на всички вируси, чието развитие протичаше на два ясно разграничими етапа.

Машината му предложи тринадесет възможности. Тогава Смит поиска от компютъра да съпостави тези тринадесет възможности с вирусите, за които имаше данни, че се разработват, произвеждат и складират в „Биоапарат“.

— Може да бъде марбург или ебола — каза Клайн, който надничаше над рамото му. — Две от най-смъртоносните зарази в света.

— Стадий две представлява реконфигурация, съединяване на гени или друга форма на промяна — съобщи Смит. — Марбург, ебола и други могат да се „развият“ сами по себе си. Те съществуват в природата — и, разбира се, в лабораториите за производство на биологическо оръжие. С наличието на такива вируси трябва само да се проектират ефективни системи за разпръскването им по бойното поле.

Изведнъж усети, че се задушава.

— Но с това… с това може да се експериментира. Знаем, че руснаците се занимават с него от години. Опитват се да го променят, за да създадат по-опасна разновидност. Трябваше вече да са закрили лабораториите, но…

Клайн слушаше, но не можеше да откъсне очи от екрана, където на белия фон зловещо примигваха черни букви: ВАРИОЛА.

Думата virus произхожда от латинската дума за отрова. Вирусите са толкова микроскопични, че съществуването им е било неизвестно до края на XIX век, когато Дмитрий Ивановски, руски микробиолог, се натъква на тях, когато изследва епидемия на болест по тютюневите насаждения.

Едрата шарка принадлежи към семейство шарки. Най-ранният документиран случай на едра шарка датира от 1122 година пр.н.е. в Китай. Оттогава тя неведнъж променя хода на човешката история, като покосява цели народи в Европа през XVIII век и коренното население на Северна и Южна Америка.

Variola major атакува дихателната система. След инкубационен период от пет до десет дни болестта протича с висока температура, повръщане, главоболие и изтръпване на крайниците. След седмица се появява сърбеж, отначало локализиран, след това се разпространява по цялото тяло и предизвиква изприщване. Появяват се корички, после падат и оставят белези, които служат като инкубационни легла за нова зараза. Смъртта може да настъпи след две-три седмици или — в случай на червена или черна шарка — след броени дни.

Едва през 1796 година медицината прави опит да се пребори с вируса. Британският лекар Едуард Дженър открива, че доячките, заразени с лека форма на вируса на шарка от кравите, като че ли придобиват имунитет към болестта. Като взема проби от пораженията у една доячка, Дженър заразява малко момче и то преживява епидемията. Дженър нарича откритието си vaccinia — ваксина.