Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Беше на петнадесет крачки от колата, когато изведнъж блеснаха фаровете и го заслепиха. Дрейк чу рева на двигателя и осъзна какво става. Но дори той не бе достатъчно бърз, за да отскочи навреме от пътя. Хвърли се встрани, но в този миг два тона хладен метал го блъснаха, Дрейк се прекатури и падна зад колата.

Смит се изправи на седалката зад волана и задържа крака си върху педала за скоростта. С периферното си зрение забеляза как тъмни силуети слизат от джиповете и оформят блокада, но това не го накара да спре. Той видя как Ричардсън и Прайс скочиха в една кола и бързо потеглиха на задна скорост. Завъртя волана и се опита да им препречи пътя. За част от секундата зърна лицето на Ричардсън през прозореца, след това усети силен удар, когато двете коли се залепиха една за друга.

Смит не изпусна волана от ръцете си. Направи опит да притисне колата на Ричардсън към бордюра. После вдигна глава и видя двата джипа на страничния изход. Завъртя волана, натисна спирачките и съзнателно се плъзна встрани.

Франк Ричардсън усети как колата му се олюля, когато автомобилът на Смит се отдръпна. След това и той забеляза блокадата.

— Франк! — извика Прайс.

Ричардсън удари спирачките, но твърде късно. Едва успя да закрие лицето си с ръце и колата се разби в предниците на разположените под ъгъл джипове. Миг по-късно едно назъбено парче метал разкъса гръкляна му, а самият той излетя през предното стъкло.

Смит изскочи от колата и се затича с всичка сила. Приближи се достатъчно, за да види тялото на Ричардсън, проснато върху капака на колата. Усети как две силни ръце го стиснаха за раменете.

— Твърде късно е, сър! — обади се нечий глас.

Смит се съпротивляваше, но непознатият го дръпна назад. След секунди оглушителна експлозия го повали на земята.

Като се давеше и кашляше, Смит се мъчеше да си поеме въздух. Вдигна глава от асфалта и видя как гигантско огнено кълбо обгръща трите коли. Бавно се изтърколи назад. Не обръщаше внимание на силуетите, които се сгъстяваха около него, на тревожните гласове, които разговаряха. Чифт ръце го вдигнаха на крака и той осъзна, че гледа право в продълговатото лице на млад мъж.

— Мястото ви не е тук, господине.

— Кой… сте вие?

Човекът постави връзка ключове в дланта му.

— Зад ъгъла има зелен шевролет. Качвайте се и потегляйте. И… господине, господин Клайн каза да ви напомня, че имате среща в Белия дом.

Със схванати крайници и изтощен, Смит криво-ляво успя да докара колата до Бетесда. Той влезе, разхвърля дрехите си по пода на път за банята, после пусна душа и застана под парещата струя.

Водата отмиваше писъците и експлозиите от изтеклата нощ. Но колкото и да се опитваше, Смит не можеше да изтрие от паметта си спомена за колата на Ричардсън, размазана в блокадата от джипове, изригналото огнено кълбо, видът на Ричардсън и Прайс и телата им, пламнали като факли.

Смит влезе в спалнята и легна гол върху завивките. Затвори очи, нави в съзнанието си своя биологичен часовник — навик, останал от годините служба в армията, отпусна се и потъна в дълъг тъмен тунел. Сякаш се носеше в безтегловност като космонавт, осъден да се носи до безкрайност в открития Космос. После усети, че се е ударил в нещо, стресна се и се събуди, за да открие, че посяга към пистолета на нощната масичка.

Смит отново взе душ и бързо се облече. Тръгна към вратата, но си спомни, че не е проверил съобщенията на секретния си мобилен телефон. Бързо прегледа списъка и намери бележка от Питър Хауъл. Имаше информация за него.

Смит включи компютъра си, пусна програмата за декодиране и свали файла, който Хауъл му бе изпратил. Прочете го и остана зашеметен. След като копира файла, той го записа на сигурно място и изпрати бързо електронно съобщение на мобилния телефон на англичанина: „Добре свършена работа — дори повече от добре. Прибирай се у дома. Пиенето е от мен. Дж. С.“

Когато слънцето изгря, Смит излезе от къщи и подкара по пустите улици до западния вход на Белия дом. Охраната провери в компютъра картата му за самоличност и го пусна да влезе. На портала го пое един морски офицер, който го придружи по тихите коридори на Западното крило до малък претъпкан офис, където го посрещна Натаниъл Клайн. Той се изправи, за да го поздрави. Видът на Клайн стресна Смит. Шефът на Приют едно беше небръснат, а дрехите му изглеждаха сякаш бе спал с тях. Клайн уморено му махна с ръка да седне.

— Свършил си огромна работа, Джон — каза той тихо. — Дължим ти голяма благодарност. Виждам, че си се измъкнал цял и невредим.