Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Треперещите туристи мигновено реагираха на перфектния му италиански. За секунди той коленичи до разкъсаното от куршуми тяло на Юрий Данко. Един поглед беше достатъчен, за да му покаже, че Данко вече не се нуждае от никаква помощ освен, разбира се, от Божията. Въпреки това притисна два пръста до врата му, сякаш търсеше пулс. В същото време другата му ръка бе заета с якето на Данко.

Хората бяха започнали да се изправят, да се оглеждат. И да го забелязват. Неколцина тръгнаха към него. Макар и още да бяха в шок, те все пак можеха да задават въпроси, които той би предпочел да избегне.

— Ей, ти там! — каза рязко докторът на един младеж, който приличаше на студент в колеж. — Ела тук и ми помогни.

Той дръпна студента и го накара да хване ръката на Данко.

— Сега стискай… Казах, стискай!

— Но той е мъртъв! — запротестира студентът.

— Идиот! — сопна се докторът. — Още е жив. Но ще умре, ако не почувства малко човешка топлина!

— Но вие…

— Трябва да потърся помощ. Ти стой тук!

Докторът си проправи път през тълпата, струпана около убития мъж. Не го беше грижа за погледите, отправени към него. Известно беше, че повечето свидетели са неблагонадеждни и при най-добрите обстоятелства. В подобни условия нито един от присъстващите не би могъл да го опише точно.

До слуха му достигна воят на първата полицейска сирена. След минути целият площад щеше да бъде ограден с кордон и да гъмжи от карабинери. Щяха да бъдат набелязани потенциалните свидетели; разпитите щяха да се проточат с дни. Докторът нямаше да се остави в този капан.

С изненадваща бързина стигна до Моста на въздишките, прекоси го, мина покрай сергиите, където амбулантни търговци предлагаха сувенири и щамповани фланелки, и се вмъкна във фоайето на хотел „Даниели“.

— Добър ден, хер доктор Хумболт — поздрави го портиерът.

— Добър ден и на теб — отговори мъжът, който не беше нито лекар, нито Хумболт. За малцината, на които бе необходимо да знаят истинското му име, то беше Питър Хауъл.

Хауъл не се изненада, че новината за касапницата още не е стигнала до оазиса от августовско спокойствие на „Даниели“. Малка част от външния свят успяваше да проникне в този дворец от XIV век, строен за дожа Енрико Дандоло.

Хауъл зави към разкошната гостна и се отправи към малкия бар в ъгъла. Поръча си бренди и когато барманът му обърна гръб, за секунда затвори очи. Беше виждал много мъртъвци през живота си, бе предизвиквал и сам бе ставал жертва на крайно насилие. Но това хладнокръвно, безмилостно убийство на площад „Сан Марко“ бе успяло да го разтърси.

Изпи половината бренди на една глътка. Когато алкохолът проникна в кръвта му, Хауъл усети как се отпуска. Бръкна в джоба на сакото си.

Бяха изминали десетки години от времето, когато бе започнал да изучава джебчийския занаят. Той усети как пръстите му напипаха листа хартия от джоба на Данко и му стана приятно, че не е изгубил ловкостта си.

Прочете изречението веднъж, после втори път. Въпреки че резултатът можеше да се предвиди, беше се надявал, че нещо от написаното на листа ще му даде отговор на загадката защо Данко е бил убит. И кой би могъл да извърши това. Но думите не му говореха нищо, освен една: „Биоапарат.“

Хауъл сгъна листа хартия и го прибра. Пресуши останките от брендито си и направи знак на бармана за още едно.

— Всичко наред ли е, синьоре? — попита барманът загрижен, когато му поднесе питието.

— Да, благодаря.

— Ако имате нужда от нещо, аз съм на ваше разположение.

При вида на безизразното изражение на Хауъл барманът се оттегли.

„С нищо не можеш да ми помогнеш, старче. Не ти си човекът, който ми е нужен.“

Когато отвори очи, Смит се стъписа при вида на гротескните лица, които се взираха в него. Понечи да се отдръпне и откри, че е подпрян на вратата на някакъв магазин. Бавно се изправи на крака и инстинктивно започна да проверява дали не се е наранил. Нямаше нищо счупено, но лицето му пареше. Прокара ръка по бузата си и пръстите му се обагриха с кръв.

„Поне съм жив.“

Не можеше да каже същото за убийците, които се бяха опитали да избягат с гондолата. Експлозията, която беше раздробила лодката на парчета, бе убила и седящите в нея. Дори ако полицията намереше очевидци, от тях нямаше да има полза: професионалните убийци често бяха майстори на дегизировката.

Мисълта за полицията накара Смит да се раздвижи. Тъй като бяха почивни дни, всички магазини покрай канала бяха затворени. Наоколо не се виждаха хора. Но воят на полицейската сирена ставаше все по-силен. Явно властите бяха свързали убийството на площад „Сан Марко“ с взрива на канала. Сигурно свидетелите им бяха казали, че убийците са побягнали в тази посока.