Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

„Къде си? Какво толкова ужасно си открил, заради което е трябвало да издадеш тайните си и да си рискуваш живота?“

Тези въпроси го измъчваха. Тъй като Данко беше прекъснал всякаква връзка, нямаше как да получи отговори на тях. Според Клайн руснакът щеше да дойде през разтърсваната от война Югославия, трябваше да се крие и да си проправя път през хаоса и мизерията в този район, докато достигне крайбрежието. Там щеше да се качи на кораб, който да го откара през Адриатическо море до Венеция.

„Само стигни дотук и си в безопасност.“

„Гълфстрийм“ чакаше в готовност на венецианското летище „Марко Поло“; на кея до Палацо Приджиони на Рио ди Палацо беше швартован бързоходен катер. Смит щеше да качи Данко на борда три минути след като го забележи. Час по-късно щяха да излетят.

„Къде си?“

Смит тъкмо понечи да отпие от кафето си, когато мярна нещо с периферното си зрение: едър мъж, присламчил се към опашката на туристическа група. Можеше да бъде един от туристите. Носеше непромокаемо найлоново яке и шапка за голф; гъстата брада и огромните слънчеви очила скриваха лицето му. Но в този човек имаше нещо необичайно.

Смит продължи да наблюдава и изведнъж го забеляза: леко накуцване с левия крак. Левият крак на Юрий Данко по рождение беше по-къс с около два сантиметра от десния. Дори специално изработената подметка на обувката не можеше напълно да скрие накуцването.

Смит се завъртя на стола си и нагласи вестника, така че да следи действията на Данко. Доста ловко използваше прикритието на туристите, беше се присламчил достатъчно близо, за да го помислят за част от групата, и същевременно стоеше дотолкова встрани, че да не привлича вниманието на гида.

Групата остави базиликата и тръгна към Палата на дожите. За по-малко от минута туристите стигнаха до външната редица от маси на „Кафе Флориан“. Неколцина се отделиха от групата и се отправиха към малкия снекбар, чийто вход беше до вратата на кафенето. Бъбрейки оживено, те минаха покрай масата на Смит. Той не помръдна. Вдигна поглед едва когато Данко се изравни с него.

— Столът е свободен.

Данко се обърна. Явно беше познал гласа му.

— Джон?

— Аз съм, Юрий. Хайде, сядай.

Руснакът се настани на стола. На лицето му се четеше смущение.

— Но господин Клайн… Теб ли изпрати? Да не би да работиш…

— Не тук, Юрий. Да, аз дойдох да те изтегля.

Данко поклати глава и махна на преминаващия сервитьор, за да си поръча кафе. Извади цигара и я запали. Въпреки брадата лицето на Данко беше съвсем измършавяло. Докато се мъчеше да запали цигарата си, ръцете му трепереха.

— Още не мога да повярвам, че те виждам…

— Юрий…

— Всичко е наред, Джон. Не ме проследиха. Чист съм — Данко се отпусна в стола си и се загледа в пианиста. — Страхотно, нали? Имам предвид музиката.

Смит се наведе напред.

— Добре ли си?

Данко кимна.

— Вече съм добре. Не ми беше лесно да стигна дотук, но…

Той прекъсна думите си, когато келнерът донесе кафето.

— В Югославия беше много трудно. Сърбите са параноици. Бях с украински паспорт, но въпреки това пак ме проверяваха много старателно.

Смит се бореше със стотиците въпроси, които напираха в главата му и се мъчеше да се съсредоточи върху следващата стъпка.

— Има ли нещо, което трябва да ми кажеш или да ми дадеш веднага?

Данко сякаш не го чу. Вниманието му бе приковано в двама карабинери — италианската милиция, които бавно се разхождаха сред туристите с провесени на гърдите автомати.

— Много полиция — промърмори той.

— Празник е — отговори Смит. — На празник винаги пускат допълнителни патрули. Юрий…

— Трябва да кажа нещо на господин Клайн, Джон — Данко се наклони през масата. — Това, което смятат да направят… не е за вярване. Това е лудост.

— Какво смятат да направят? — настоятелно попита Смит, като се стараеше да контролира гласа си. — Кои са те?

Данко нервно се огледа наоколо.

— Уредил ли си всичко? Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Можем да тръгнем веднага.

Докато бъркаше в джоба, за да извади портфейла си, Смит забеляза двамата карабинери, които вървяха между масите. Единият се смееше, сякаш другият току-що му беше разказал виц. После се отправиха към бара със сандвичи.

Смит отброи няколко лири, после ги остави на масата. Тъкмо се готвеше да стане от стола си, когато сякаш цялата вселена експлодира.

— Джон!

Викът на Данко беше прекъснат от оглушителния шум на автоматични откоси. След като бяха подминали масата им, двамата карабинери неочаквано се бяха обърнали и сега стреляха с автоматите си. Смъртоносното олово от двете дула надупчи тялото на Данко, което от силата на куршумите се бе прилепило към облегалката на стола. Столът се прекатури.