Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Точно тъй.

— Трябва да научиш по-добре френския.

— Ще го имам предвид — обеща англичанинът. — Та какво за Мариус?

Типичен марсилец, съдържателят още веднъж огледа моряка изпод вежди, после кимна към мънистената завеса, която отделяше от общото помещение някакво сепаре.

„Англичанинът“, чието име беше Карстен льо Сокс, който всъщност говореше перфектен френски и нямаше нищо общо с моряшкото съсловие, благодари на съдържателя и вдигна завесата, зад която, облакътен на масата, седеше един-единствен посетител.

Като по чудо френският на Льо Сокс изведнъж се подобри:

— Капитан Мариус?

Мъжът кимна. Беше много слаб, но жилав и мускулест, с типичната за галите черна права коса, дълга до раменете. Той тъкмо допиваше евтиното бренди от чашата си и Льо Сокс помоли келнера, който забърсваше съседната маса:

— Донесете още две, ако обичате.

— Вие ли сте човекът, който ми се обади? — попита капитан Мариус.

— Същият.

— Казахте, че ще получа сто долара?

— Точно така — Льо Сокс остави на масата една банкнота.

Келнерът донесе питиетата и двамата мъже бавно отпиха по глътка.

Най-после Льо Сокс каза:

— Разбрах, че преди няколко вечери сте имали неприятен инцидент в морето. Разминало ви се е на косъм…

— Откъде чухте за това?

— Някой спомена. Доколкото разбрах, някакъв голям кораб едва не ви обърнал.

Капитан Мариус замислено въртеше в ръце стодоларовата банкнота. Най-после я прибра в кожената си кесия и каза:

— Да, вярно е. Стана преди три вечери. Уловът не беше добър, затова се отправихме към едно място край брега, известно на малцина рибари. Аз го знам от баща си…

Той извади от джоба си омачкана кутия алжирски цигари, взе си една и предложи на Льо Сокс.

Льо Сокс не отказа, макар че миризмата на евтините арабски цигари беше убийствена. Двамата си запалиха и Мариус се приведе към своя събеседник, като снижи глас. Личеше си, че още беше разтърсен от случилото се.

— Корабът се появи ей така, от нищото. Огромното му туловище изведнъж изникна от мрака — сякаш някаква планина се беше изпречила на пътя ни. Светлините му бяха угасени… — Той потръпна от спомена. — За малко да ни помете, но извадихме късмет.

— Кой беше корабът? „Шарл дьо Гол“?

Капитан Мариус кимна и дръпна от цигарата.

— Но от къде на къде светлините му ще бъдат угасени?

— И аз това се питам…

— А какъв курс държеше?

— Юг-югозапад, доколкото успях да преценя.

Льо Сокс махна на келнера и повтори поръчката. После се изправи, усмихна се на капитана и каза:

— Е, аз ще тръгвам. Много благодаря, капитане.

Той плати на келнера и излезе от бара.

Навън съвсем се беше смрачило. На кея все още кипеше живот. Във въздуха се носеше мирис на риба, на море и на алкохолни изпарения. Откъм водата долиташе тих, равномерен плясък и белите платна на привързаните за кея лодки леко се поклащаха.

Льо Сокс бавно закрачи надолу по крайбрежната улица, като се озърташе като любопитен турист. Древното пристанище наистина представляваше живописна гледка. Горе, на хълма, като страж на града се издигаше базиликата „Нотр Дам дьо ла Гард“, обляна от светлина.

Най-после Льо Сокс сви в една от страничните улички, хлътна във входа на стара тухлена сграда и се изкачи на четвъртия етаж. Отключи вратата на единия от апартаментите, влезе, седна на леглото и вдигна телефона.

— Хауел — рязко прозвуча след малко в слушалката.

— Знам, че не е в стила ти да поздравяваш с „добър вечер“, но и едно „здравей“ щеше да свърши работа — отбеляза Льо Сокс.

— Карстен, къде си, по дяволите?

— В Марсилия.

— Е? Какво?

— Няколко часа преди самолетът на генерал Мур да се разбие край Гибралтар, френският кораб „Шарл дьо Гол“ е бил в морето югозападно от Марсилия със загасени светлини. По това време не са се провеждали никакви учения. Странно, нали?

— Определено. Благодаря ти, Карстен. Тази информация е много интересна…

— И ми струваше двеста долара.

— По-вероятно сто, но хайде, от мен да мине, ще изпратя сто лири.

— Щедростта винаги се възнаграждава, Питър.

— Щом казваш… Пази се, Карстен. И си отваряй очите и ушите — опитай се да разбереш за какво е бил излязъл в морето „Дьо Гол“ онази вечер.

Корабчето пореше вълните вече в продължение на часове, а Джон все повече се чувстваше като затворен в клетка. Опитваше се да поддържа мозъка си буден, като си припомняше живо и с най-големи подробности събитията от миналото — щастливите дни със София, продължили твърде кратко… работата си в катедрата по вирусология към института… мисията в Източен Берлин… фаталната си грешка в Сомалия, когато някакъв мистериозен вирус, който не успя да идентифицира навреме, уби годеника на Ранди. Още изпитваше вина за това, въпреки че вирусите могат да бъдат доста коварни и на всеки може да се случи да допусне грешка при диагностицирането им.