Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Автомобилът на тримата беше паркиран в края на тясната пясъчна ивица и сега те крачеха забързани по пясъка, взирайки се в корабчето, закотвено на стотина метра от брега.

Джон и Макс ги бяха следвали цялата нощ, в продължение на километри. Мерцедесът на терористите се беше отправил на юг, към Испания. На разсъмване бяха наближили Барселона и в сивото предутринно небе пред очите им се извисиха островърхите кули на знаменития архитект Гауди и старинният замък на хълма Монтджуик.

Автомобилът на екстремистите продължи към летище „Ел Прат“, където намали скоростта и се отправи към пистите за чартърни полети. Тук чакаха няколко хеликоптера.

Джон и Макс спряха малко по-встрани, без да изпускат терористите от поглед. Вторият автомобил, в който беше останал Абу Ауда, не се виждаше никъде.

— Можеш ли да се обадиш на твоите хора в Барселона, да ни осигурят хеликоптер по най-бързия начин? — обърна се Джон към Макс.

— Разбира се.

Малко по-късно хеликоптерът на терористите „Бел“ 407 се издигна във въздуха. Джон и Макс ги последваха с хеликоптер „Морски ястреб“. Прелетяха над Средиземно море и се озоваха тук — на най-южния от Балеарските острови, където сега лежаха по корем сред пясъчните дюни.

Пред очите им от корабчето спуснаха гумена лодка, която се насочи към брега. Джон трябваше бързо да прецени как да постъпи. Ако сега оставеха терористите да им се изплъзнат, можеше да минат дни, докато разберат накъде се е отправило корабчето. А всяко забавяне можеше да се окаже фатално. От друга страна, едно беше да следиш хеликоптер с друг хеликоптер — по-малко вероятно беше да събудиш подозрение, а друго — да следиш корабче с хеликоптер, като кръжиш отгоре през цялото време поради разликата в скоростта. Това беше направо немислимо.

— Макс, ще се кача на борда на онова корабче. Ти ми пази гърба и се опитай да се свържеш с Ранди.

Макс кимна.

— Разбрано. Но ми се струва малко рисковано…

— Знам. Няма как. Не виждам друг начин.

Джон пропълзя назад, докато се измъкна от полезрението на тримата, после се изправи и хукна към скалистия нос, откъдето можеше да доплува до корабчето, без да бъде видян. Събу се по гащета, завърза стегнато на кръста си панталоните, пистолета и сгъваемия нож и се гмурна в прохладната, проблясваща на слънцето вода. Доплува под вода докъдето му стигнаха силите, после внимателно подаде глава и огледа гладката, спокойна морска шир. Гумената лодка беше от лявата му страна, на половината път до брега, и доколкото можеше да види, в нея имаше един-единствен човек, който я насочваше към тримата мъже, застанали на брега. А на палубата на корабчето не се виждаше жива душа. Джон си пое дълбоко дъх и отново се гмурна.

Докато плуваше така, на промеждутъци, и от време на време подаваше глава над водата, обмисляше следващата си стъпка. На корабчето едва ли имаше повече от пет-шест души екипаж. Един от тях беше в гумената лодка, която отиваше към брега. Къде ли бяха останалите? Трябваше да се качи на борда незабелязано, да си намери някакви дрехи и да се скрие. Трудна задача, но нямаше друг избор.

Изплува съвсем близо до равномерно надигащия се корпус на корабчето. При всяко спускане на кърмата се чуваше лек плясък и се образуваха малки вълнички, които затрудняваха придвижването на Джон. Той си пое дълбоко дъх, гмурна се отново и изплува от другата страна на корабчето — тази, която не се виждаше откъм сушата. Приближи се до въжената стълба, провесена във водата, и се ослуша за някакво движение или гласове на палубата. Но до ушите му достигаха единствено крясъците на чайките и лекото приплясване на кърмата във водата.

Нервите му бяха опънати до крайност. Въпреки че на борда нямаше никакви признаци на живот, нямаше и гаранция, че екипажът е на сушата и че не са оставили някого на пост. С нож между зъбите изчака благоприятния момент, сграбчи полюшващата се въжена стълба и се изкатери на палубата.

Отново се огледа, затаил дъх, и се прехвърли от другата страна. Тупна по очи на палубата. Сърцето му биеше до пръсване. Вдигна глава и отново се огледа. Видя, че освен надуваемата лодка липсваше и другата, която обикновено стоеше прикрепена с въжета за палубата. Това го поуспокои. Пропълзя до стълбата, която водеше към каютите, и се спусна надолу, като стъпваше безшумно с босите си крака. Озова се в полумрака на тесен коридор, от двете страни на който бяха вратите на каютите.

Беше нащрек с всяка фибра на тялото си — долавяше и най-малкото пропукване и проскърцване, докато се ослушваше за човешки стъпки или нечий глас.