Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Значи общо четирима, така ли?

Петренко се усмихна, но в очите му нямаше хумор.

— Аз лично знам само за тези четиримата. Но сигурно е имало и други. Отговорните фактори от Министерството на здравеопазването незабавно дадоха да се разбере, че не бива да се задават излишни въпроси. Да се проявява нездраво любопитство, нали разбираш. За да не се създавала „ненужна паника“ сред редовото население. Или да се поощряват сензационни публикации в пресата.

Естествено, отнесохме въпроса до най-високите етажи, борихме се за информация и точна реакция. В края на краищата ни отказаха всякакъв достъп до повече данни, а исканията ни за анкета или разследване бяха отхвърлени. После ни забраниха дори да обсъждаме случаите извън нашия малък кръг от учени в болницата — тези, които наблюдавахме развитието на заболяването.

Погледна Смит и сега тъгата в очите му бе по-скоро болка.

— От Кремъл пристигна официално заключение — „статистически погледнато, четири смъртни случая са нещо тривиално“ — процентът дори не заслужавал споменаване, толкова бил незначителен. Наредиха ни вместо да вдигаме ненужен шум, да сме концентрирали усилията си върху борбата срещу СПИН и други болести, които унищожават далеч повече хора в Матушка Рус. А междувременно се оказа, че четирите смъртни случая са влезли в категорията на държавната тайна, съответно скрити в най-дълбоките бюрократични чекмеджета.

— Идиоти — ядно коментира Смит, усещайки, че е стиснал челюсти прекалено силно.

Отдавна знаеше как действа системата: мълчание и засекретяване на жизненоважна информация — грозен бич за истинската наука. Всъщност същински враг на човечеството. Опитите за прикриване на появата на непознати заболявания по политически съображения най-често водят до избухване на катастрофални епидемии.

— Да, така е — въздъхна Петренко и завъртя куфарчето в ръце. — Но аз нямам право да помагам в прикриването на истината и няма да го направя. И затова съм ти донесъл ето това. Тук е цялата съществена медицинска информация за четирите случая плюс кръвните и тъканните проби. Искрено се надявам, че ти и други експерти на Запад ще успеете да разгадаете механизмите на новата болест, преди да е станало извънредно късно.

— Ще загазиш ли много, ако вашето правителство научи, че си изнесъл тази информация извън пределите на страната? — попита веднага Смит.

— Не зная точно колко, но да — отвърна Петренко. — Именно затова исках да ти я предам тайно. Така или иначе у нас положението се влошава все повече. Виж, Джон, опасявам се, че решението на нашите ръководители е да управляват силово и чрез насаждане на страх. За тях така е по-лесно и вероятно по-безопасно, отколкото да прибягват към убеждение и разяснения.

Смит кимна — отлично разбираше ситуацията. Нали следеше идващите от Русия новини, и то с все по-растяща тревога. Президентът Виктор Дударев бе член на стария КГБ — съветската централа за държавна сигурност — и бе работил като неин агент в бившата ГДР. Още докато Съветският съюз се разпадаше, Дударев набързо бе успял да се присъедини към реформаторските сили. Сетне още по-бързо се бе издигнал в йерархията на новата държавна власт в Русия, първо поемайки кормилото на новата Федерална служба за сигурност, после бе съумял да стане премиер, а накрая бе спечелил и президентските избори. В същото време на мнозина руснаци отчаяно им се искаше да повярват в неговата честност и искрена привързаност към принципите на демокрацията.

Дударев бе успял да заблуди всички — и в страната, до голяма степен и навън. Но после, веднъж докопал се до властта, бившият служител на КГБ бе свалил маската, за да покаже истинското си лице. А то бе на човек, много повече заинтересован да задоволи личните си амбиции, отколкото да установи реална, неподправена демокрация. Главните му усилия бяха все така насочени към съсредоточаване на почти всички силови ресурси в собствените му ръце, както и в тези на угодниците около него. Истински независимите нови медии бяха постепенно поставени под държавен контрол и принудени да играят по правилата му. Бизнесът, който не се подчиняваше на Кремъл, бе разгромяван с помощта на държавни укази и санкции. Собствениците отиваха под съд, авоарите биваха конфискувани под прикритието на фалшиви обвинения за неплатени и укрити данъци. На съперниците в политиката им бе затваряна устата — къде насила, къде с помощта на новоподчинения печат, който ги охулваше и опозоряваше.