Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Полиция! Полиция! Помощ!

Направи кратка пауза и пак изкрещя в меката тишина на мъглата:

— Полиция! Насам! Насам!

— Глупак! — изсъска дългокосият и в следващия миг нападна.

Беше наистина бърз, ръката с ножа се стрелна като змия към главата на Смит. Само че не намери американеца. Смит се наведе встрани, острието профуча край лицето му близо, дори прекалено близо. Отвърна със светкавичен саблен удар в откритата в същото време китка, уцели точно, парализира нервните окончания.

Нападателят изпъшка от болка. Ножът излетя от внезапно скованите пръсти, металът издрънча на паважа на моста. Със същата светкавична бързина Смит направи пълно завъртане, а лакътят му се стовари в тясното лице на дългокосия с двойно увеличена сила. Този път лицевите кости изхрущяха, бликна кръв. Мъжът изгрухтя, залитна встрани и падна на коляно, хващайки разбития нос с две ръце.

Вторият нападна в следващия миг, но загуби секунда, заобикаляйки водача. И неговото острие полетя напред със същата техника. Смит приклекна, избягвайки удара, замахна нагоре, юмруците му попаднаха в стомаха на другия един, два пъти.

Внезапната агония сви мнимия чех на две и той политна напред. Използвайки собствената му инерция, американецът го сграбчи отзад и го засили в каменния парапет. Сега ударът бе поет от главата му. Онзи рухна беззвучно като отсечено дърво и остана в същата поза, зашеметен, а вероятно и зле пострадал. Всичко стана като на кино и за броени секунди.

— Джон! Внимавай!

Предупреждението на Петренко малко закъсня. Смит се извърна бързо, но нямаше да е навреме, ако ниският, но набит руснак не се бе притекъл на помощ. Размахвайки куфарчето с все сила, пъхтейки тежко и с блеснали очи, Валентин нанасяше отчаяни, зле насочени удари върху третия нападател. И макар неефективни, те го забавиха достатъчно, за да може Смит да се съсредоточи отново. И в същия този момент еуфорията в изражението на руснака внезапно угасна, заменена от ужас. Смит видя как главата му клюмна, а очите му неистово се вторачиха в забития до дръжката в корема му нож.

Тогава изтрещя пистолетен изстрел, ехото отекна по целия мост.

В челото на Петренко зейна червена дупка, парченца разбита кост и мозъчна материя излетяха от черепа му отзад. Силата на изстреляния почти от упор куршум мощно отхвърли руснака към парапета. Очите му се белнаха за миг, а в следващата секунда той, все така притиснал куфарчето към гърдите си, вече политаше през парапета, падайки надолу в мъглата и мътните вълтавски води.

С периферното си зрение Смит видя изправящия се с мъка дългокос нападател. Цялото му отдавна небръснато лице бе в кръв, тя капеше по палтото му, в очите му гореше дива омраза. Държеше пистолет, стар модел съветски макаров, в краката му се търкаляше празната гилза на току-що изстреляния патрон, а ръката му вече го насочваше за нов изстрел.

Американецът замръзна, давайки си сметка, че е фатално късно за каквото и да е. Другият бе на неудобно за сполучлива атака разстояние. Без повече да мисли, Смит се извъртя с максимална скорост, в следващата секунда вече се прехвърляше през парапета за скок в реката. След него изтрещяха няколко бързи изстрела. Онзи стреляше бясно. Разгневена оса избръмча току до ухото му, друга го парна по рамото, огнена болка облиза горната част на тялото му, в очите му светна бял пламък.

Удари повърхността с плясък, усети ледената вода, проникна дълбоко в мастилената й утроба. Отпусна се, за да потъне максимално, още и още надолу в мразовитото пространство. Тук царяха пълна тишина и мрак. След малко подводното течение го пое в железните си обятия и го понесе на север, надалеч от масивните каменни колони на моста. Смит се въртеше и премяташе, водата го дърпаше и подхвърляше, сякаш искаше да му отнеме якето.

Дробовете му пламнаха в неистово усилие да поемат нужния въздух. Смит зарита с все сила, загреба с ръце нагоре, опитвайки се да изплува. Температурата го убиваше, ледената стихия го притискаше отвсякъде, въртеше го като безпомощна топчица. Най-накрая успя да подаде глава над разлюляната повърхност. За миг увисна сякаш в небитието, жадно поглъщайки студения въздух. Пъшкаше и се давеше, но дробовете поемаха тъй нужния кислород. Струваше му се, че живее отново.

Течението го носеше все така устремно, но след малко американецът успя да се извърне. Отзад, в кълбетата мъгла се мяркаше силуетът на Карловия мост, някъде встрани се чуваха викове и панически гласове, а ехото ги усилваше и понасяше над реката. Изглежда, изстрелите бяха разтревожили пражките граждани достатъчно, че да ги извадят от инерцията на зимната летаргия. Смит изплю колкото можа повече от водата в устата си и се опита да овладее ситуацията.