Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Я по-добре виж тук — обажда се блондинът и му подхвърля носената от Кирянов кутия.

Докторът я опипва, разкъсва опаковката, показва се кутия за бонбони. Отваря я, а от нея се изсипват няколко кафяви плика с документи. Нарежда ги на куп и бързо-бързо ги преглежда, кимайки със задоволство.

— Тези са. Фотокопия на историята на заболяването, епикризи. Всичко от болницата — потвърждава той, сетне се усмихва. — До едно са тук. Можем да докладваме за успешно изпълнение на задачата.

Блондинът се намръщва.

— Не. Не можем.

— Че защо? Какво имаш предвид?

— Къде са откраднатите кръвни и тъканни изследвания? — пита той заканително, а студените му сиви очи се присвиват.

Лекарят обръща очи към кутията, но тя е вече празна.

— Мамка му! — оглежда се разочаровано. — Кирянов трябва да е имал помощник. Явно, че изследванията са на друго място.

— Така изглежда — съгласява се русият и отново вади телефона, набира запаметен номер. — Говори Москва едно. Моля за спешна обезопасена връзка с Прага едно. Имаме проблем…

15 февруари

Прага, Чехия

Подполковник Джонатан (Джон) Смит, дипломиран лекар, спря под сенчестата арка на старата готическа кула в източния край на Карловия мост над Вълтава. Остана неподвижен известно време, като внимателно оглеждаше каменното съоръжение пред себе си. Знаеше, че е строено преди повече от шест века, дълго е около петстотин и повече метра и свързва историческите пражки райони Старе Место и Мала Страна.

След малко се смръщи. Би предпочел предстоящата среща да се състои другаде. Някъде на по-шумно обществено място, с повече хора, по-естествено като прикритие. Имаше и много други по-нови и по-широки мостове, по които минават автомобилният трафик и трамваите в чешката столица. Карловият мост обаче е само за пешеходци и във вече настъпващия сумрак на късния следобед по него движение почти нямаше.

През по-голямата част от годината тази историческа забележителност е силно привлекателна. Елегантната и красива мостова структура привлича всички — туристи, посетители и местни хора, особено уличните продавачи. Сега обаче Прага бе потънала в зимни мъгли, забулена и негостоприемна. По извиващата се в множество завои речна долина лазеха дебели облаци мразовита, влажна пара, пъплеше вонящ смог. Сивата мъгла размазваше и криеше контурите на прекрасните ренесансови и барокови дворци, черкви и домове.

Смит потръпна леко в ледения, влажен въздух, вдигна ципа на коженото си яке и излезе изпод арката, стъпвайки на самия мост. Бе висок, строен мъж на близо четирийсет години с права черна коса, пронизващи сини очи и високи скули.

Стъпките му меко отекнаха по паважа, ехото се върна, отразено от парапета, сетне заглъхна, погълнато от витаещата над водата мъгла. Полазила и по самия мост, тя неуловимо се плъзгаше по неговото платно, отсрещният край бе вече почти невидим. Тук-там се мяркаха човешки фигури, най-вече завръщащи се у дома държавни служители, персонал от магазините. Изскачаха като призраци от кълбестата мъгла, забързани, потънали в мисли, отминаваха го, без да се заглеждат, и отново бързо потъваха в сумрака.

Смит закрачи напред покрай трийсетината статуи на светци. Безмълвни, строги каменни силуети, наредени двама по двама по масивните носещи колони на моста. Извисяваха се от двете му страни, полускрити в подвижната мъгла. По тях трябваше да се ориентира за мястото на срещата. Стигна средата на моста, огледа се, вдигна лице към най-близката статуя. Беше на светеца Ян Непомук, измъчван до смърт през 1393 г. католически свещеник, чието осакатено тяло било хвърлено във водата от същото място. Потъмнелият от патината на времето бронзов бюст на светията великомъченик лъщеше като нов на едно-единствено място на височина човешки ръст — докосвано всеки ден от безбройните минувачи. Според легендата това носи късмет.

Усетил внезапен, нетипичен за него подтик, Смит пристъпи, потри пръсти в металната фигура.

— Не знаех, че си суеверен, Джонатан — обади се на английски зад него тих глас, в който звучеше умора.

Смит се извърна със сконфузена усмивка.

— Какво толкова — човек пробва, пък ако стане, нали, Валентине?

Доктор Валентин Петренко пристъпи към него, свали ръкавицата си и протегна ръка. В другата здраво стискаше черно куфарче. Руският медик бе поне десетина сантиметра по-нисък от американеца, но пък по-набит и широкоплещест. Носеше очила с дебели стъкла, зад които неспокойно примигваха тъжни кафяви очи.