Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Разбира се — веднага отвърна Клайн и гласът му стана съвсем сериозен. — Дължа ти разяснение за предстоящата мисия. Но преди да започнем, трябва да знаеш, че заповедите този път идват от най-високо ниво.

Смит знаеше какво означава това. Направо от президента. И без да иска, се поизправи, сетне се усети, усмихна се и рече:

— Добре, казвай.

Слушаше внимателно информацията на Клайн и удивлението му растеше с всяка следваща дума. Още повече, че шефът му прочете списъка на починалите и намиращите се все още на смъртно легло разузнавателни специалисти, военни ръководители и политици в САЩ, в западните им съюзници и в редица по-малки, разположени около Русия държави.

— Боже мой, сега разбирам защо срещата ми с Петренко предизвика толкова бурни реакции — рече Джон, след като Клайн завърши.

— О, да — отвърна шефът. — И ние така преценихме нещата тук.

— Сега нека позная: нарежданията ми са да се заема с проучването на първите случаи на това заболяване в Москва — същите, за които ми говореше Петренко — подхвърли Смит.

— Правилно. И ако е възможно, да осигуриш точни факти относно произхода, механиката и методиката на разпространение, респективно заразяване — добави Клайн. — И бързаме, нали? Имам неприятното усещане, че събитията вече се движат направо неудържимо.

— Това е доста непосилна задача, Фред — въздържано възрази Смит.

— Напълно разбирам и съм съгласен. Обаче по тази задача няма да работиш сам, подполковник — обеща му Клайн. — На място вече разполагаме с екип — при това много добър. Членовете му са готови да те посрещнат.

— Как ще осъществя контакт?

— Имаш резервация в хотел „Будапеща“, той е недалеч от Болшой театър — отвърна Клайн. — Отсядаш там и вечерта в седем непременно да си в хотелския бар. Ще се свържат с теб най-късно до седем и трийсет.

— Как ще разпозная моя човек? — попита Джон.

— Няма да го разпознаваш — тихо отвърна шефът му. — Това е строго еднопосочен контакт. Ти си седиш и изчакваш. Свръзката ще те идентифицира. Паролата е допирателна .

Джон облиза устни, усетил, че устата му пресъхва. Въпросната еднопосочна среща означаваше, че го изпращат в Русия на сляпо — без имена, прикрития или физическо описание на тамошни агенти на Първи отдел. Този път Клайн не поемаше абсолютно никакви рискове — въпреки че самият Смит използваше нереалния Мартин, а не собственото си име. По този начин в случай че го арестуват на летището, руснаците нямат реалната възможност да се доберат до който и да е от другите оперативни агенти на тяхна територия. Не може да каже онова, което не знае, нали? При дадените обстоятелства предпазните мерки бяха напълно логични, но това едва ли звучеше успокоително.

— Доколко може да се разчита на прикритието Мартин? — попита той сухо.

— При създадената ситуация — достатъчно — отвърна другият отсреща. — Ако нещата загрубеят съвсем, би могло да издържи поне двайсет и четири часа. Е, с малко късмет и повече.

— Значи номерът е да не давам на кремълските момчета повод да се ровят в мнимата канадска самоличност на г-н Мартин — пошегува се Джон.

— Може и така да се каже — отвърна Клайн с равен глас. — Но не забравяй, че ще следим как се развиват нещата с постоянна готовност за помощ. И пак повтарям — не забравяй това!

Смит кимна и се усмихна.

— Няма да забравя.

— Е, на добър час, Джон, и късмет — рече Клайн. — От Москва докладвай колкото се може по-бързо.

Киев

Притиснал телефонната слушалка към ухото си, капитан Карлос Парила слушаше внимателно с безизразно лице, внимавайки да не издава чувствата си. Гласът отсреща бе напрегнат, разтревожен.

— Да, напълно разбирам, Виталий, незабавно ще предам новината на моите ръководители. Да, абсолютно си прав, ужасна вест.

Върна слушалката върху апарата и възкликна:

— Боже мой! По дяволите!

Намираха се в кабинета на военното аташе от посолството на САЩ в Киев и шефът му — полковник от морската пехота — удивено отмести очи от компютъра и изгледа капитана. Сред колегите си от посолския апарат Парила бе известен като човек спокоен, праволинеен, никога не повишаваше тон, емоционалните изблици му бяха чужди, още по-малко бе склонен да ругае или псува, дори и при извънредно стресова ситуация.

— Какво има, Карлос? — запита полковникът.

— На телефона бе Виталий Чечило от украинското министерство на отбраната — мрачно докладва капитанът. — Съобщи, че генерал Енглър бил в болницата в Чернигов, в интензивното отделение. Изглежда, че развива същото неизвестно заболяване, от което вчера почина генерал Марчук.