Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— За какви мащаби говорим тогава? — запита същият човек отсреща. — За малка лаборатория и неколцина изследователи? Или за по-широка дейност?

Ранди сви рамене.

— По моя преценка програмата е била замислена в скромни физически рамки. Поне по отношение на лабораторно пространство и тактика.

— А относно финансирането какво ще кажете?

— Става дума за големи пари — кратко обобщи тя. — От това, с което вече разполагаме, се разбира, че бюджетът е бил някъде от порядъка на десетки милиони долари за едно– и двугодишни срокове.

Висшестоящите от ЦРУ се спогледаха, някои повдигнаха вежди, други обмениха кратки реплики. Това бяха сериозни суми дори и за действащ с незаконно придобити пари в брой режим.

— А източниците? — попита заместник-директорът мрачно. — Вероятно отклонени от онази програма — „Петрол срещу храни“ в ООН?

— Не, сър — тихо отвърна Ранди. — Средствата за тази програма са пристигали пряко, преведени от поредица анонимни банкови сметки от цял свят. Някъде около един милион наистина са отклонени и са отивали в джоба на самия Ал Дури, но според документацията останалите, изглежда, са харчени за изследователска техника, апаратура, доставки на различни материали и заплати.

Никълъс Кей се намръщи и раздразнено подхвърли:

— Всичко това едва ли ми звучи като потресаваща новина. Какво значение има, че сме разкрили един повече или по-малко от незаконните иракски научни проекти, та било и под егидата на този Мухабарат?

Ранди очакваше въпроса и бе готова с отговора. Усмихна се най-любезно и обясни:

— Защото, сър, в действителност излиза, че същият този проект за разработка на тайно биологично оръжие съвсем не е бил подпомаган от Ирак.

Настъпи мълчание — това бе още една изненада.

— Обяснете по-подробно — нареди Кей.

— Бележките на Ал Дури са фрагментарни, документацията — непълна, някои неща липсват — отвърна Ранди. — Но наличните документи ясно подсказват, че всички учени изследователи са били чужденци. Повтарям — до един са били чужденци, а не иракчани.

— Тогава къде са тези чужденци? — веднага запита едрият гневлив шеф на ЦРУ.

— Отдавна ги няма — каза Ранди. — На няколко места е отбелязано, че екипировката е била грижливо опакована и изнесена от Ирак още преди нашите войски да са стигнали до Багдад. Вероятно са се измъкнали през Сирия.

— Нека да повторим някои неща, госпожице Ръсел — внимателно рече заместник-директорът по оперативната дейност. — Искам да се уверя, че правилно разбирам вашата теория: вие твърдите, че някой друг е използвал Ирак като прикритие за разработка на биологични оръжия. Така ли е?

— Точно така, сър — потвърди Ранди и се усмихна накриво. — В крайна сметка къде може да се скрие нещо действително нечисто, освен на място, пълно с други нечистотии. Такава е логиката. Съвсем проста.

— Някакви подозрения?

— Ако става дума за предположения на базата на намереното в компютъра на Ал Дури — не — отвърна тя. — Не. Генералът е бил достатъчно внимателен да не допусне такава информация да бъде записана там. И това в случай, че е знаел кой точно финансира програмата и плаща за устройване на специализирана лаборатория в рамките на неговата организация. Лично аз обаче допускам, че не е знаел. Вероятно не го е и интересувало.

— Е, в такъв случай ние отново разполагаме с нещо ненужно — разни блуждаещи огънчета, миражи… — недоволно изръмжа директорът Кей.

— Не е съвсем така, сър — възрази Ранди, напрягайки воля да не показва раздразнението си.

В ЦРУ наричаха Кей зад гърба му „д-р Но“, най-вече заради вечния му песимизъм и постоянната импулсивна готовност да отрича всяко предложение, което съдържа риск или противоречи на конвенционалните методи.

— Моля ви, продължете, госпожице Ръсел — обади се тихо и с бегла усмивка заместник-директорът. — Имам чувството, че отново ще ни изненадате с нещичко, нали?

Противно на желанието си, Ранди се усмихна към екрана.

— Не зная дали подходящата дума е нещичко, сър. По-скоро бих го нарекла коз или може би находка — рече тя и повдигна единичен лист — разпечатка от скрит в компютъра на генерала файл. — След първата си среща с лидера на екипа учени Ал Дури е записал нещо интересно в личния си дневник — всъщност мъглива и загадъчна фраза. Ето я: „… този човек е по-скоро чакал, отколкото благороден тевтонски вълк, за какъвто с гордост се представя. И както чакалът се храни с мърша, изоставена от някогашните му господари…“