Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Цялата конфигурация се завъртя безшумно, отзад се показа скрит стенен сейф, комбиниран с фризер. Набра код, притисна палеца си във вградения във вратичката скенер. Нещо избръмча тихо и тя се отвори. Ренке си постави дебела гумена ръкавица и бръкна в отвора. Извади една-единствена подобна на малка епруветка прозрачна стъкленица.

— Ето го тук. На излизане си вземи охладителен контейнер с повече сух лед.

Брант се приближи, надникна — вътре забеляза още подобни стъкълца. Сивите му очи се присвиха.

Ренке проследи погледа му и се усмихна.

— Хайде, хайде, Ерих. Толкова години вече се познаваме. Отлично знаеш, че винаги вземам предпазни мерки, подсигурявам си собствения гръб, нали така? Няма значение за кого работя…

Берлин

Джон Смит допи кафето си и върна чашката на кръглата маса, застлана с красива покривка. По стар навик дискретно огледа насядалите наоколо хора. Намираше се в тиха, мебелирана с много вкус зала на хотел „Асканишер Хоф“, където сервират закуската. Откакто късно предната вечер бе пристигнал тук, този бе първият му шанс да хвърли, макар и бегъл поглед, на част от другите гости. Повечето видимо бяха пътуващи бизнесмени със сериозни лица. Те четяха финансовите колони на вестниците или си нахвърляха бележки за предстоящи срещи. Храненето при тях бе между другото — разсеяно отхапваха от препечените филийки и меките кифлички с мармалад или поглъщаха поредната лъжица мюсли. Никой от присъстващите в тази малка и елегантна зала не събуди в душата му някакво подозрение.

Успокоен, остави две евро в повече на масата, изправи се и закрачи към вратата. От стената зад лъснатия до блясък бар втренчено го гледаха ликовете на мнозина прочути хора, известни автори и актьори, отсядали в „Асканишер Хоф“ по време на дългата му и славна бизнес история. Сред поставените в рамки черно-бели фотоси бяха дори Артър Милър и Франц Кафка.

Излезе от залата и се запъти към фоайето, където го пресрещна дежурният от рецепцията.

— Току-що за вас пристигна колет, хер Мартин — учтиво се поклони мъжът. — Донесе го специален куриер.

Смит се разписа, получи запечатан плик и го отнесе в стаята си. Погледна обратния адрес: бе изпратен от Брюксел и по-специално от „Уолдмън Инвестмънтс, ООД“, една от многото компании, които Първи отдел използваше като параван за тайни операции и движение на материали по цял свят. Видя печата с часа на подаването и подсвирна. Видимо бяха бързали с изпращането и все пак някой се бе постарал достатъчно много, за да може пакетът да пристигне в Берлин толкова рано сутринта.

Джон се настани на удобното синьо канапе пред прозореца и разряза печатите, за да извади съдържанието. Бяха предимно документи и той ги подреди грижливо на красивата маса за кафе в стил двайсетте. Първият бе канадски паспорт, издаден също на името Джон Мартин и с неговата снимка — поохлузен и износен, тук-там измацан, като на пътувал достатъчно много човек. Имаше цял куп печати на имиграционните власти при влизане и излизане от различни европейски страни: Германия, Франция, Италия, Полша, България и Румъния, и то през последните няколко години. Бяха се досетили да му изпратят и пакетче визитки на името Мартин, те го представяха като учен, гостуващ за съвместни изследвания на „Бърнит Инститют“, частна организация за консултации и идеи по важни обществени въпроси с център във Ванкувър, Британска Колумбия. Следваше кратка биография на измисления Джон Мартин, а на листа бе поставен печат „ИЗГОРИ СЛЕД ПРОЧИТАНЕ“.

В плика се оказа още и валидна бизнес виза за Русия, която посочваше, че Мартин е поканен в Москва от частна фирма за „консултации по въпроси на сравнителното здравеопазване и системите за обществено осигуряване“. Към този документ с кламери бе прикачен билет за полет на „Луфтханза“ за руската столица малко по-късно същата сутрин.

Смит отново огледа всичките тези майсторски подправели документи най-грижливо в случай, че е пропуснал нещо. Москва? Значи го изпращат в Москва. Е, добре, какво толкова? Не му е за пръв път да влиза в клетка с лъвове. Влизал е и друг път, че дори и опашките им е дърпал. В следващия миг отвори мобилния телефон и набра номера.

Клайн отговори още на първия сигнал.

— Добро утро, Джон — весело рече шефът на Първи отдел, сякаш бе очаквал да чуе именно неговия глас. — Предполагам, че вече си получил пратката, нали?

— Правилно предположение, шефе — откликна Смит. — Сега би ли бил така любезен да ми обясниш кое къде е?