Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Беше приятен есенен следобед на остров Уензди.

Бледата, хладна топка на слънцето се търкулна по южния хоризонт и изпълни света със странното сивкаво сияние на дългия седмици наред арктически здрач.

Погледнеше ли човек надолу към океана, трудно беше да различи острова от морето. Паковият лед обграждаше Уензди, а новият, жив лед плаваше отгоре и се трупаше по бреговете. Единствените канали от свободна, тъмна вода можеха да се видят зад плаващите айсберги на хоризонта, защото устояваха на вледеняващия напор на идващата зима.

На изток, в далечния край на острова, вилнеещите ветрове бяха докарали снежна буря и превръщаха втората, по-висока планина в злокобна тъмна купчина, загатната зад парцалива завеса от мъгли.

Отдалеч пейзажът беше като ад със затворени пещи, макар че тримата негови свидетели бяха от порода, която смяташе подобни гледки за ободряващи.

Водачът на групата отметна глава назад и предизвика вятъра с див вълчи вой:

— Претендирам за тази планина по право на завладяване и затова я наричам… Как, по дяволите, ще я кръстим и бездруго?

— Ти първи се качи горе, Иън — отбеляза най-дребният от тримата катерачи, а гласът й се губеше в защитната маска. — Така че според правилата трябва да се казва планина Ръдърфорд.

— А, не! Не би трябвало! — запротестира третият член на катераческата група. — Нашата прекрасна мис Браун е първата дама, която изкатери този страховит връх. Трябва да се казва планина Кейла.

— Това е много мило, Стефан, но все пак това няма да ти спечели повече от ръкостискане долу в станцията.

Иън Ръдърфорд, специализант по биология в Оксфорд, се подсмихна.

— Мисля, че няма какво да се тревожим за това. Както и да я наречем, в крайна сметка пак ще й викаме Южното възвишение, както винаги досега.

— Страдаш от прекомерен реализъм, Иън — ухили се в дебелия вълнен шал, който покриваше долната част на лицето му, Стефан Кропоткин от програмата за космически лъчения на „Макгил“.

— Мисля, че в момента имаме нужда от малко реализъм — Кейла Браун учеше геофизика в университета „Пърдю“. — Вече изоставаме с един час от разписанието си, а и доктор Крестън не беше много доволен, че ще идваме тук.

— Още един човек с липса на романтизъм в душата — избоботи Кропоткин.

— Все пак имаме достатъчно време за няколко снимки — отвърна Ръдърфорд, като сваляше раницата си. — Крести със сигурност няма да има нищо против.

Видяха го, докато внимателно се движеха в периметъра на тясното плато, и то зоркият поглед на дребната бъдеща геофизичка от Индиана направи откритието.

— Хей, момчета, какво е това? Там, долу, на глетчера.

Ръдърфорд се втренчи в седловината между върховете. Долу имаше нещо, едва забележимо през снежната мъглявина. Той вдигна очилата си и извади бинокъла от калъфа. Като внимаваше мразовитият метал да не докосне кожата на лицето му, той надзърна през него.

— Дяволите да го вземат! Там, долу, има нещо! — Той прехвърли бинокъла към приятеля си. — Какво мислиш, Стефан?

Източноевропеецът дълго се взира. После свали бинокъла.

— Това е самолет — каза той озадачено. — Самолет върху леда.

Военен тренировъчен център

в планината Хъкълбери Ридж

Подполковник Джонатан „Джон“ Смит от американската армия, доктор по медицина, застана с гръб към ръба на скалата и се огледа за последно наоколо.

Тук, горе, беше красиво. От това място човек можеше да погледне на юг, към западния склон на Каскадните планини, с тяхната каменна синьо-сивкава верига, покрита със заскрежено бяло и планинско зелено. Ивици мъгла властно се носеха над по-ниските склонове, а златистата светлина на изгрева струеше през зъберите на хребета. Като изви още повече глава, той успя да обхване в полезрението си и далечния разтрошен конус на планината Сейнт Хелън — лека мъгла се беше скупчила над зиналия кратер на вулкана.

Тя напомни на Смит за отдавна отминалите лета в Йелоустоун, за детинската гордост и трепет, когато за първи път отидоха в дивата пустош с баща му и чичо Иън.

Особено въздухът, мразовит, сладостен и пълен с живот. Той пое последна дълбока глътка от него, вдиша с наслада и пристъпи назад, отвъд ръба на пропастта.

Хоризонтът се завъртя плавно на деветдесет градуса и алпинистката седалка уверено го прегърна, а дебелото зелено найлоново въже, оплетено през карабинерите му, пое напрежението. Като удържаше тежестта си на протриващото съоръжение и грайферните подметки на планинските обувки „Данър Форт Луис“, закрепени върху нашарения с лишеи черен базалт, той застана на отвесната повърхност на скалата. Все още твърде неопитен за подобно преживяване, Смит се ухили развеселен. Боже мой, това беше по-хубаво от лабораторната работа!