Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Смислов се ухили, прие пистолета и го прибра в джоба си.

— Приятно ми е да го чуя. Неотдавна имах крайно разочароваща случка с американско оръжие.

Валентина Метрас беше хищник и ловджийка и по вроден инстинкт, и по лично предпочитание. Но като преуспял хищник тя разбираше какво е нужно, за да преуспяваш, тоест да оцеляваш като плячка.

Да оставаш жив, когато периодично си в ролята на преследвано животно, даваше възможност не само да знаеш кога да бягаш, но кога, къде и как да се криеш и моментът, в който тя трябваше да прекъсне следите си и да изчезне, почти беше настъпил.

Единственият отблясък на огледалото от върха на позицията й беше съобщил, че планът на Джон Смит е в ход. Спецназовците се придвижваха към смъртоносната зона от другата страна на прикритието. Две просветвания щяха да значат отмяна, а за нея — да продължава да се движи и да изтласка преследвачите си под огъня на дългоцевните пушки от върха на укреплението.

Както изглеждаше, техните неподозиращи съюзници, спецназовците, вероятно щяха да свършат работата вместо тях.

Смит беше организирал добре своето сражение. На страната откъм брега, над стеснен, осеян с големи скални блокове плаж се издигаше десетметрова скала, докато откъм морето мястото действаше като нос на кораб — трупаше силно нащърбена и разхвърляна купчина ледени блокове. Това беше естествено природно стеснение и превъзходно място да се избият, защото не оставяше пространство на никоя сила да маневрира или успешно да се изтегли.

Сега тя само трябваше да се провре и да избяга изпод кръстосания огън, а струпаните ледени блокове представляваха чудесен лабиринт, в който можеше да изчезне.

Валентина вече започна да поглежда назад. Мъжете, които я преследваха, бяха вероятно на четвърт миля зад нея и бавно се приближаваха. Тя умишлено беше забавила крачка и така им позволи да я настигнат, като с тази примамка висеше на косъм от вероятността да влезе в обсега им на стрелба.

Стратегията й действаше.

Валентина нямаше ясна представа колко близо са спецназовците, затова не посмя да губи време. В мига, в който заобиколи заострения край на позицията и прекъсна пряката видимост на преследвачите си, тя свърна настрани към леда в морето и се покатери върху високия колкото човешки ръст леден хребет в края на плажа.

Като прекрачваше от утъпкания път, Валентина внимателно обмисляше всяка своя стъпка и опиране с ръка и скачаше от един леден блок, поръсен със сняг, на друг — като човек, който прекосява поток по нападалите камъни — и се стремеше да оставя възможно най-малко следи. Беше невъзможно да не остави никакви следи. Преследвачите й щяха да видят къде свършват дирите от ботушите й върху основната пътека, но тя се опитваше да ги обърка, за да задържи тази част от врага в смъртоносната зона до пристигането на другата част.

Проправи си път на около двайсет метра от брега и пак кривна на запад — като хитър белоопашат елен, който се върти зад дебнещия го ловец. Тук, над морето, ледът беше живо същество — по-мек, със зеленикав оттенък; измяташе се и се трошеше с покачването на водата при прилив и потъваше със спадането при отлив, а теченията отдолу го влачеха. Като дръпна спасителното одеяло, което носеше, Валентина го наметна като камуфлажна пелерина с бялата страна навън. Сниши се и запълзя на четири крака, като оставаше под външния ръб на ледените блокове.

Тя се движеше безшумно, но веднъж едва не изскимтя от страх, когато пред нея изригна кашкава смарагдова локва от ледени кристали и Валентина се озова буквално нос срещу нос със също толкова потресен пръстенов тюлен. Тюленът изпръхтя в лицето й и се гмурна обратно през дупката си за дишане, като остави Валентина да успокои своето дишане.

Тогава тя чу гласовете откъм брега. Преследвачите й бяха стигнали до края на следата. До тук беше. Времето за тичане беше свършило. Като придърпа бялото предпазно покривало по-близо, тя се сля с една вдлъбнатина между струпаните ледени блокове. Прибра краката си плътно към брадичката, обви ръце около коленете си и зае позата пу нинг му или „да се криеш като камък“ на бойното изкуство нинджуцу. Освен това издърпа деколтето на анорака върху устата и носа си и задиша вътре в дрехите, за да разсее струйката пара от дъха си. Валентина Метрас се превърна в още един леден блок.

Паковият лед под нея проскърцваше и въздишаше. Гласовете заглъхнаха в случайно откъслечно мърморене. Досега контрабандистите би трябвало да са се досетили какво е направила и къде е отишла. Досега някой би трябвало да стои върху ледените блокове и да обхожда с бинокъл.