Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Смит тихичко се засмя и отново насочи вниманието си към подстъпите до пещерата. Забележителна жена.

— Нещо против да ми отговориш на един въпрос? — попита той.

— Защо не?

— Какъв е този твой акцент? Не е точно английски, нито пък съвсем австралийски. Не мога да определя.

— Той е от страна, която вече не съществува — отвърна Валентина. — Родена съм в Родезия — не в Зимбабве, ако нямаш нищо против, а в Родезия. Баща ми беше държавен служител по контрола над дивеча там, преди Мугабе да вземе властта.

— А майка ти?

— Американка, почти зоолог. Била е докторант и изследвала дивите животни в Африка, но след като се омъжила за баща ми, така и не се върнала в Щатите да си довърши научната степен.

Валентина за миг се намръщи от някакъв изникнал спомен.

— Това всъщност ми осигури двойно гражданство, което се оказа доста удобно, когато нещата окончателно се превърнаха в ад у дома. Успях да избягам в Америка и да живея със семейството на майка ми след…

— Разбирам. И как стигна до там?

Тя го погледна, замислено стиснала устни.

— Този въпрос не влиза ли в класифицираната информация за оперативните агенти или нещо такова? Също като „онзи въпрос, който не можеш да задаваш“ в Чуждестранния легион?

Смит повдигна рамене.

— Откъде да знам. Но ти сама каза, че сме предопределени да станем любовници. Въпросът сигурно пак ще изникне.

— Правилно предположение — съгласи се тя и пак погледна към леда. — Това е дълга и доста криволичеща история. Както казах, баща ми беше служител по контрола над дивеча и командир на нашата местна териториална военна част — ловец, учен и войник, който сигурно щеше да е много по-щастлив, ако беше съвременник на Сесил Родс и Фредерик Селус. Аз съм родена във военна зона и съм отгледана в дом, където оръжията бяха и факт, и жизнена необходимост. Най-ранните ми спомени са звуците от престрелка над двора около къщата ни. Дадоха ми пушка на възраст, в която повечето малки момиченца в Америка още получават кукли Барби, и застрелях първия си леопард, докато се опитваше да се покатери през прозореца на стаята ми.

Тя погледна накриво Смит.

— Да кажем, че най-малкото съм израснала с някак по-различен мироглед от нормалния.

Той наведе глава и кимна в знак на благодарност.

— Разбирам как е могло да се случи това.

— Баща ми обичаше историята и се интересуваше как се е стигнало до сегашното положение на нещата — продължи тя. — Казваше: „За да научиш къде отиваш, трябва да знаеш откъде си дошъл.“ Той ми вдъхна тази обич и в колежа специализирах световна история. Докторантурата ми беше със заглавие „Ръбът на острието: технологиите за въоръжаване като водеща сила в обществено-политическата еволюция“. По-късно я разширих и написах първата си книга.

— Темата е впечатляваща.

— О, да, и е доста актуална — гласът на Валентина придоби лекторски ентусиазъм. — Помисли колко различна можеше да бъде днес Европа, ако английският лък категорично не беше доказал, че превъзхожда френския арбалет в битката при Аженкур. Или как щеше да се развие Втората световна война, ако японците не бяха усъвършенствали покривалата, пускани в плитки води за своите въздушни торпеда, което позволява атаката на Пърл Харбър. Или как Съединените щати никога нямаше да съществуват, ако британската армия беше взела на въоръжение пушката с магазин в задната част на цевта на майор Фъргюсън по време на Войната за независимост…

Смит тихо се засмя и вдигна ръката си, облечена в ръкавица.

— Приемам доводите, но още се интересувам от твоята история.

— Ох, извинявай, рефлекс на Павлов. Във всеки случай, след като станах доктор, открих, че не мога да получа свястно преподавателско място. В определени кръгове моите виждания се смятаха за нещо като политически некоректни. И за да отложа гладуването, станах експерт по автентичността, оценител и доставчик на редки и исторически ценни оръжия за музеи и частни колекционери. Оказа се твърде доходна професия и аз тръгнах да скитам по целия свят, като преследвах различни находки за моите клиенти. Накрая станах куратор на оръжейната колекция „Сандовал“ в Калифорния.

— Чувал съм за нея. Но как дойде тук? — кротко я подтикна Смит, като потупа магазина на насочената си карабина върху пода на пещерата.

За миг тя прехапа леко устната си, а дълбоко в очите й се четеше погледът назад във времето.

— Това е… малко по-езотерично. Сигурно вече си се досетил, аз съм твърд привърженик на философията „ако си струва да се направи, си струва да се престараеш“.