Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Тичаше към лабораторната хижа с ужасно усилие — пресният сняг я завличаше при всяка нейна стъпка като мек бетон. Докато бягаше, наум съчини обаждането, което щеше да направи — компактно съчетание от максимално количество информация в минимален брой думи. Щеше да го изпраща, докато не получи потвърждение; после, ако й останеше време, щеше да се опита да избяга, като вземе и Троубридж със себе си. Не трябваше да забравя да вземе комплекта за оцеляване от лабораторната хижа и преносимата радиостанция, преди да излязат навън. Освен това щеше да гръмне Кропоткин, ако не по друга причина, то поне за свое собствено удовлетворение.

Ако нямаше достатъчно време, тогава щеше да опре гръб в стената и да поеме колкото се може повече от тях. Може би това щеше да има значение за Джон и Валентина, ако не за някой друг.

Един път падна, докато заобикаляше хижата. Като полази и се изправи на крака, а белите й дробове горяха, тя се втурна през защитените от снега врати и първата от предвидената серия команди напираше в гърлото й. Но инстинктите й разпознаха и реагираха на заплахата, преди разумът да успее, и тя рязко свали картечния пистолет от рамото си, преди да разбере точно в какво се цели.

Стефан Кропоткин се свиваше в далечния ъгъл на лабораторията и държеше доктор Троубридж пред себе си, а върху гърлото на учения проблясваше скалпел за дисекции. Троубридж се олюляваше и едва се държеше на крака, по лицето му шуртеше кръв от разбития нос и порязванията на счупените му очила.

Никой не проговори. Не беше и нужно. Сцената сама говореше за себе си абсолютно красноречиво. На пода на лабораторията лежеше чифт срязани еднократни белезници. Коварството на Кропоткин беше подвело Троубридж в неговата своенравност и изначална хуманност.

Ранди беше бясна на себе си. Никога не трябваше да оставя двамата мъже заедно сами. „Глупачка! Глупачка! Глупачка!“ Но сега не ставаше дума за това. Тя трябваше да стигне до това радио. Дори ако се наложеше да мине през труповете и на двамата.

— Не мърдай! — изтърси Кропоткин. — Свали оръжието или ще го убия!

Отвън Ранди чуваше гласове, които надвикваха затихващия писък на хеликоптерните двигатели. Да заповяда на Кропоткин да свали ножа щеше да е безполезно. Всички залози бяха на негова страна и той го знаеше!

„Жалко, докторе.“

Тя се ожесточи и натисна приклада на автомата по-плътно в рамото си, а пръстът й се стегна върху спусъка. Троубридж видя, че краят наближава, и от устните му излезе немощен вопъл на отрицание. Кропоткин също го видя и се сниши зад човешкия си щит.

Тогава погледът на Ранди се плъзна край двамата мъже и през вратата на радиокабината. Кропоткин също не си беше губил времето. Шаситата на трансмитера лежаха отворени и напълно разбити.

Ранди бавно остави дулото на пистолета да се смъкне на пода, а в гърлото й се разливаше горчилката на абсолютното поражение. Нищо ценно не можеше да постигне сега. Нямаше причина да цапа ръцете си с кръвта на Троубридж. Зад прозорците на хижата пробягаха сенки. В лагера нахлуваха въоръжени мъже. Но още преди да влязат с трясък през вратата зад нея, тя беше оставила пистолета на работната маса.

С вдигнати ръце тя сключи пръсти зад тила си, докато цевите на оръжията се забиваха в гърба й.

Глетчерът в седловината

Покрай гърлото на пещерата ниско над земята плавно се търкулна снежна дипла, понесена от все по-силния порив на вятъра.

— Давам монетка, за да чуя мислите ти, Джон — тихо каза Валентина.

Смит хвърли кос поглед на север към притъмняващото небе.

— Друг фронт идва към нас.

— Интересно кое ще изпревари — лошото време или залезът. Искаш ли енергийна вафла?

— Не, благодаря.

Подполковникът и историчката лежаха един до друг в сенчестия заслон на входа и гледаха подходите през глетчера. След началното разпознаване и ликвидиране на първия от групата спецназовци на леда нищо не помръдваше. Имаше го само усещането за активност, породено от факта, че срещу тях стои вражеска сила, враг, който няма да бездейства и няма да им позволи да останат живи.

Смит погледна през рамо към чудатата половинка от своята пехотна група, докато тя дъвчеше закуската си с явно задоволство. Иззад качулката на якето нейните фино изваяни, доста екзотични черти бяха спокойно отпуснати.

— Добре ли си? — попита той.

— О, да. Съвсем добре. — Тя огледа черните вулканични стени и покрива на тунела. — Не е точно Канкун, но виждам чудесен потенциал за развитие на зимните спортове.