Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Валентина повдигна една вежда.

— Много добре. В момента ние ги държим на прицел. Докато можем да ги държим там с далекобойните пушки, ще сме добре. Но след като падне нощта или времето се влоши и видимостта намалее, те ще могат да се приближат, да речем, до седемдесет метра и тогава сме просто мъртви.

Базата на остров Уензди

— Базата на остров Уензди вика „Хейли“. Чувате ли ме? Край. — Ранди повтори повикването за десети път. Като вдигна палеца си от копчето на предавателя, тя се опита да се вслуша в смущенията, които бушуваха в говорителя на малкия радиопредавател.

За миг сърцето й подскочи. Отвъд електронната ярост на слънчевото изригване тя чу едва доловим глас, който отговаряше с нещо, подобно на позивния сигнал на „Хейли“. После улови повтарящия се такт на трансмисията. Не беше отговор. Беше въпрос.

Тя погледна часовника на ръката си. Беше уреченият час и радистите на „Хейли“ викаха остров Уензди, като се опитваха да установят връзка от своя страна според разписанието. И ако това беше най-доброто, което мощните трансмитери на ледоразбивача можеха да направят в тази хаотична комуникационна среда, тогава нямаше надежда нейната малка преносима радиостанция да бъде чута.

Тя гневно завъртя копчето на честотите на тактическия канал и пак вдигна микрофона.

— Базата на остров Уензди до групата на самолета. Базата на остров Уензди до групата на самолета. Джон, чувате ли ме? Край.

Тя вдигна палец и нетърпеливо се заслуша, като й се искаше да изкрещи в отговор на неравномерния статичен грохот, който идваше от говорителя.

— По дяволите, Джон, тук е Ранди! Чуваш ли ме? Край.

Не долови нищо.

Дали имаше слънчеви изригвания или не, тя трябваше да чува останалите. Досега те трябваше да са тръгнали обратно и планината да не е пречка. Какво, по дяволите, ставаше горе? Ранди все по-силно усещаше, че нещата бързо вървят към някаква взаимозависимост, че ситуацията ще се стовари върху нея по начин, по който тя не можеше и нямаше как да разбере.

— Какво ще стане, щом не ни чуват? — попита Троубридж.

Ранди си възвърна съзнанието за обстановката около нея. След безсънна нощ, прекарана в бдение над Кропоткин, тя беше преместила местоположението им в лабораторната хижа и беше прекарала сутринта в постоянни безплодни проверки на голямата радиостанция на една странична лента, на сателитния телефон и също толкова безплодни позивни на резервния им предавател.

— Не се безпокойте, докторе. Ако не могат да се свържат с нас в определен срок, в ход ще влезе резервен план. — Ранди затвори предавателя и върна микрофона на клипса. — Ще ни окажат всякаква помощ, от която се нуждаем.

— Добре, вероятно тук ще дойдат и други, не само Гестапо.

Ранди не обърна внимание на Кропоткин. С вързани зад гърба ръце, той седеше на табуретка в далечния ъгъл на лабораторията. От време на време подкупващо разговаряше с доктор Троубридж, предимно за незначителни неща, но към нея пазеше враждебно мълчание, с изключение на тази случайна хаплива забележка.

Но той слушаше, очите му напрегнато следяха всичко. Ранди почти го чуваше как мисли. Усещаше някакво очакване у него. Кропоткин знаеше, че нещо ще се случи.

Ранди се отпусна на друга табуретка и опря лакти на лабораторната маса. Боже, колко беше уморена. Не беше спала и дори не се беше отпускала цели две нощи. В медицинския си комплект носеше малката кутийка със стимуланти, но тя не харесваше прекалената самонадеяност, която предизвикваха. Освен това знаеше, че когато действието на препарата премине, тя ще се превърне в напълно безполезна вещ.

Потърка парещите си очи и погледна през замъглените от скреж прозорци на хижата. Надяваше се да види как Джон се връща в лагера. Искаше й се да прекъсне бдението си само за малко. Да затвори очи само за една-две минути.

— Мис Ръсел, добре ли сте? — предпазливо попита доктор Троубридж.

Ранди внезапно се изправи. Очите й се бяха затворили за момент и тя се беше олюляла на табуретката.

— Да, докторе, добре съм. — Стана на крака и наум се зашлеви, за да се събуди.

В ъгъла видя как Кропоткин самодоволно й се усмихва, защото усещаше нарастващата й уязвимост.

— Добре — каза тя, като рязко се обърна към него. — Време е някой да ни каже как саботира голямата радиостанция.

— Нищо не съм направил на радиото! Изобщо нищо не съм направил. — Думите му излизаха на каша от насинените и подпухнали устни. — На никой. — Щом кръстоса поглед с Ранди, отмъстителният блясък се задържа по-дълго в очите му, но думите звучаха жаловито. — Доктор Троубридж, може ли да държите тази луда далеч от мен, докато ме предадат на истинската полиция? Не горя от желание пак да ям бой.