Камила Лекберг - Каменоделецът

Някакви гласове в коридора я откъснаха от спомените ѝ. Изчака да се отдалечат, надявайки се, че не идват при нея, и с облекчение чу стъпките им да заглъхват.

Нямаше нужда да се прави на ужасена, когато на връщане от магазина видя пожара. Дори не очакваше, че ще се разгори с такава сила и ще се разпространи и върху другите къщи. Всичко изгоря до основи, но планът ѝ успя. Никой не се усъмни, че Андерш и момчетата са загинали в огъня.

През следващите дни се чувстваше невероятно свободна. Понякога дори поглеждаше към краката си, за да се увери, че не лети във въздуха. Правеше се на скърбяща вдовица и майка, но вътрешно се присмиваше на глупостта и наивността на хората. А най-големият идиот от всички беше баща ѝ. Езикът я сърбеше да му разкаже какво е сторила, да размаха историята на престъплението си пред очите му като един вид окървавен скалп и да каже: „Видя ли какво направи, видя ли какво ме принуди да сторя, когато ме прогони като вавилонска блудница в онзи ден?“. Но се въздържа. Колкото и да ѝ се искаше да сподели с него греха си, имаше по-голяма полза от състраданието му.

Всичко мина по мед и масло. Планът ѝ сполучи, както си го представяше, но въпреки това лошият късмет не спря да я преследва. Първите години в Ню Йорк бяха същинска мечта, точно както ги виждаше в мислите си, докато седеше в бараката на каменоделеца. След това обаче отново бе лишена от заслужения живот. Всичко бе толкова несправедливо.

Агнес усети как сърцето ѝ се изпълни с възмущение. Искаше да се освободи от старата противна какавида. Да се излюпи, да се прероди в красивата пеперуда, каквато бе някога. Усещаше как собственото ѝ тяло мирише на старост, направо ѝ се повдигаше от отвращение.

Изведнъж ѝ хрумна една утешителна мисъл – дали не можеше да измоли от дъщеря си да ѝ донесе синята кутийка? За какво ѝ беше на нея. Агнес искаше да усети съдържанието ѝ между пръстите си за последен път. Мисълта я оживи. Точно така щеше да постъпи. Щеше да помоли Мери да донесе кутийката. Ако дъщеря ѝ я донесеше лично, може би дори щеше да ѝ разкаже какво имаше в нея. Преди ѝ казваше, че я храни със „смирение“, докато я държеше наказана в мазето. Но всъщност искаше да ѝ даде „целеустременост“ – силата, която е нужна, за да постигнеш мечтите си. Мислеше си, че е успяла, когато момичето изпълни желанието ѝ по отношение на Оке. Но след това всичко рухна.

Нямаше търпение отново да докосне пепелта. Агнес протегна треперещата си сбръчкана ръка към телефона, но ръката ѝ застина във въздуха. След това полетя надолу и се удари в тялото ѝ. А главата ѝ падна на гърдите. Очите ѝ се втренчиха слепи в стената, а от ъгълчето на устата протече струйка слюнка надолу по брадичката.

Измина една седмица, откакто двамата с Мартин докараха Лилиан от болницата в участъка. Изминалите седем дни бяха белязани и от разочарование, и от облекчение. Облекчение, че са открили убиеца на Сара, и разочарование, че престъпницата упорито отказваше да обясни действията си.

Патрик вдигна крака на холната маса и сложи ръце на тила си. През последната седмица прекарваше повече време вкъщи и това успокояваше съвестта му. Освен това ежедневието им постепенно започна да влиза в ритъм. Наб-людаваше с усмивка Ерика, която решително люшкаше Мая в количката в коридора. Вече беше успяла да усвои тази техника и ѝ отнемаше само пет минути да я приспи.

Ерика избута внимателно количката в кабинета и зат-вори вратата. Това означаваше, че Мая спи и ще имат поне четирийсет и пет минути на спокойствие само за себе си.

– Готово, заспа.

Ерика се сгуши до Патрик на дивана.

Депресията ѝ почти беше изчезнала. Отчаянието се връщаше в очите ѝ само когато Мая имаше лош ден. Но нещата вървяха към подобрение и той беше готов да положи всички усилия, за да ѝ помогне. През последната седмица взе изключително важно решение, а през вчерашния ден и последният детайл си дойде на мястото, най-вече благодарение на помощта на Аника.

Тъкмо щеше да отвори уста, когато Ерика каза:

– Ух, тази сутрин направих груба грешка да се претегля.

Тя млъкна и Патрик усети в себе си надигаща се паника. Трябваше ли да ѝ каже нещо? Или да премълчи? Разговорите за женското тегло бяха като минно поле. Трябваше внимателно да претегли всяка дума, преди да продължи напред.

Ерика мълчеше и Патрик реши, че може би очаква коментар от негова страна. Затърси най-подходящата реп-лика, усети как устата му съвсем пресъхна и внимателно промълви:

– Е, и как?