Камила Лекберг - Каменоделецът

Сънят започна да я преборва, Лилиан затвори очи и задряма на кушетката. Видя върволица от лица. Баща си, Ленарт и Сара, хванати за ръце в танц. Зад тях надничаше и лицето на Стиг, измършавяло и изнурено. А в средата на кръга стоеше майка ѝ. Двамата с чудовището танцуваха притиснати един до друг, лице до лице. Майка ѝ шепнеше:

– Мери, Мери, Мееерии...

След това тя се унесе.

Седнала до прозореца в стаята си в старческия дом, Агнес искрено се самосъжаляваше. Дъждът навън биеше по стъклото, дори ѝ се струваше, че струите му я шибат по лицето.

Не можеше да разбере защо Мери не я посещаваше? Откъде идваше тази омраза, тази злоба? Нима не даде всичко от себе си за дъщеря си? Имаше ли по-добра майка от нея? Все пак не беше виновна за всичките нещастия. Други имаха вина, но не и тя. Всичко щеше да е различно, ако поне веднъж ѝ бе провървяло. Но Мери не го разбираше. Сигурно смяташе, че Агнес можеше да промени нещастната им съдба, и отказваше да се вслуша в думите на майка си. От затвора ѝ написа толкова много дълги писма, в които подробно ѝ обясняваше защо не бива да я вини за случилото се, но момичето се оказа невъзприемчиво и ожесточено.

При мисълта за тази несправедливост старческите очи на Агнес се насълзиха. Така и не видя нищо хубаво от дъщеря си, макар че ѝ посвети живота си. Всичко онова, за което Мери я мразеше, всъщност бе за нейно добро. Не за собственото си удоволствие наказваше дъщеря си и ѝ говореше, че е грозна и дебела. Напротив. Болеше я, че е принудена да проявява строгост. Усилията ѝ дадоха резултат. Нали накрая Мери се стегна и се отърва от тлъстините си? И това бе заслуга на майка ѝ, за която не получи никаква благодарност.

Силният порив на вятъра заблъска един клон по стъклото. Агнес подскочи в инвалидния си стол, но се усмихна сама на себе си. Нима е станала плашлива на стари години? Тя, която никога не бе изпитвала страх през живота си. Освен от бедността, разбира се. Годините като жена на каменоделец ѝ дадоха добър урок. Нямаше да забрави студа, глада, мръсотията и униженията. Всичко това така я наплаши, че бягаше от бедността като от чума. Смяташе, че американците щяха да ѝ осигурят еднопосочен билет към щастието, после си мислеше същото и за Оке, и за Пер-Ерик, но всички я измамиха. Нарушиха обещанията си, както и баща ѝ. Но и всички получиха наказанието си.

В крайна сметка винаги тя имаше последната дума. Синята кутийка и нейното съдържание ѝ напомняха, че сама управлява съдбата си. И че в тази игра няма непозволени средства.

Събра пепелта в кутията вечерта, преди да се качи на кораба за Америка. Под закрилата на мрака се промъкна до мястото на пожара и взе малко пепел от там, където лежаха Андерш и момчетата. Тогава не знаеше защо го прави, но с течение на времето разбра смисъла на импулсивното си решение. Дървената кутийка с пепелта не ѝ позволи да забрави какво бе принудена да извърши, за да постигне целта си.

Планът изникна в съзнанието ѝ с наближаването на отпътуването за Америка. Знаеше, че съдбата ѝ е предрешена, ако позволи да я превозят отвъд океана като покорна крава заедно със семейството ѝ, което я сковаваше като с окови. Сама можеше да получи възможност да промени бъдещето си. Да заживее друг живот, в който бедността щеше да е далечен и мъгляв спомен.

Андерш така и не разбра какво се случва. Острието на ножа се заби дълбоко в сърцето му и той се просна тежко върху масата.

Момчетата спяха. Агнес се промъкна в стаята им, измъкна възглавницата изпод главата на Карл и я натисна върху лицето му с цялата си тежест. Стана толкова лесно. Момчето се замята за кратко, но под възглавницата не се чу нито звук. Юхан продължи да спи спокойно, докато брат му близнак умираше. След това дойде и неговият ред. Агнес повтори процедурата, но Юхан беше по-силен от брат си. Съпротивлява се по-дълго, преди да се отпусне безжизнен. Двете момчета лежаха вторачени с невиждащи очи в тавана, а Агнес стоеше над тях вцепенена. Сякаш въздаваше правосъдие. Не искаше да ги ражда и ето че вече ги нямаше.

Но преди да продължи с живота си, трябваше да стори още нещо. Събра купчина детски дрехи на пода и отиде при Андерш в кухнята. Извади ножа от гърба му и го замъкна до стаята на момчетата. Той беше толкова едър и тежък, че цялата плувна в пот, докато успее да го просне на пода. Взе от водката, която пазеха вкъщи, изля я върху купчината дрехи и запали цигара. Дръпна с удоволствие няколко пъти, преди да хвърли горящия фас върху пропитите с алкохол дрехи. Оставаше да успее да се отдалечи достатъчно, преди огънят да се разгори.