Брайън Кийн - Градска готика

Новодошлият пристъпи по-наблизо. Тя/то вирна нос и подуши. Внезапно го връхлетя яростен пристъп на сурова, задавена кашлица. Преви се, изплю тлъста храчка и я метна в дланта си. Навъртя розовата слуз между пръстите си и после я избърса върху човешката си риза. Вдигна пръсти към носа си и вдиша.

Със сумтене пристъпи към вратата на килера. Беше вече достатъчно близо, за да може Брет да го подуши. Смрадта бе задавяща — зловеща смес от пот, изпражнения, урина и кръв. Чудовището стигна до вратата и Брет се стегна, готов да изскочи и да го фрасне. Единственото му предимство беше елементът на изненадата.

Преди съществото да успее да отвори килера обаче, вниманието му отвлече звукът от приближаващи се стъпки. Брет ги разпозна незабавно. Бяха същите, които го преследваха из цялата къща.

Вратата на кухнята се отвори и се появи чудовището, което беше убило Тайлър и Стефани. Вървеше заднешком и довлачи труповете им в кухнята. Във всяка ръка стискаше по един чифт крака. Чукът му бе преметнат през изкривения гръб и вързан за парче оголен кабел.

Другата твар се изкикоти.

— Какво си си намерил, Нойджъл? — гласът му звучеше като гаргара със счупени стъкла.

Тонът, с който бе зададен въпросът, отговори и на този за пола му. Брет беше почти убеден, че една жена не би могла да звучи така. Освен това раменете му бяха твърде широки, за да са женски. Чудовището пак се изкашля и изплю още една храчка.

Едрият — Нойджъл — изсумтя в отговор. След това пусна крака на Стефани. Брет простена, когато стъпалото ѝ тупна на дюшемето. Искаше му се да изпищи. Да изскочи от килера и да убие шибаняка, който ѝ беше причинил подобно нещо. Вместо това остана на място, разтреперан. Изпълни се със срам и вина заради ужаса, който изпитваше. Ксавиър щеше да отвърне на удара. Нямаше да допусне Хедър да бъде убита просто така! Тайлър щеше да предпази Кери от такова нещо. По лицето на Брет потекоха сълзи и сополи. Какво беше направил той, за да спаси Стеф? Нищо. Беше прекалено уплашен!

Беше избягал.

Вбесен — както на себе си, така и на убийците — Брет отново надникна през цепнатините.

Нойджъл вдигна четири пръста.

— Още четирима?

Нойджъл кимна и след това изскимтя. На Брет му напомни за кученце, което си проси наградка.

— Не — отвърна другият. — Ти свали тези двамата долу. Остави и останалите да се позабавляват. Много време мина, откакто сме имали гости. Ще пуснем някои от малките да си поиграят. Те не са имали възможност да ловуват от доста време.

Малките. Помисли си Брет. Деца?

Нойджъл намуси деформираните си устни. По-дребният тип прекоси кухнята и го прасна в гърдите.

— Прави квото ти казвам! — наведе се и проучи труповете. — Гледай сега, Нойджъл! Размазал си им главите! Та това е най-хубавата част! За какъв дявол си го направил?

Нойджъл изстена извинително.

— Няма нищо, големи бебчо. Щом ще получа поне едно от сърцата им, няма нищо. Или чекора на този тук. Нямам нищо против една хубава мъжка хапка. По-вкусно е от телешка пастърма! Хайде, ще ти помогна!

Мъжът в женския костюм се наведе и сграбчи крака на Стефани. Нойджъл подсвирна.

— Ще ми се да се беше научил да говориш. Сега пък какво има?

Нойджъл вдигна отново четири пръста.

— Няма значение. Не е като да са в състояние да избягат. Единственият изход от тук е там долу, а те никога няма да минат покрай останалите. Освен това малките ще ги намерят много преди това. Вече са излезли да претърсват къщата!

Тварта на име Нойджъл изсумтя. Приятелят му се разхили доволно, което на свой ред доведе до нов пристъп кашлица.

Те извлачиха телата от стаята. Брет мерна за момент трупа на Стефани и по бузите му потекоха нови горещи сълзи. Двамата канибали излязоха от помещението и изчезнаха през втората врата — онази, която беше забелязал при първото си влизане в кухнята. Тя тресна зад гърбовете им. Брет все още чуваше типа в женската кожа да говори, но думите му вече звучаха така, сякаш се намира някъде надолу. Предположи, че вратата трябва да води към мазето. Вслушваше се, докато стъпките не заглъхнаха, но остана в килера и след като се възцари тишина. Бе твърде уплашен да помръдне. Приятелят на Нойджъл беше споменал, че има още от тях в къщата и „там долу“. Брет бе приел, че се има предвид мазето. Колко същества и — което беше по-важно — къде се намираха те в момента? Мъжът, който бе облечен в женско тяло, бе казал, че претърсвали къщата. Дали стояха на този етаж, криеха се в тъмното и го чакаха да премине край тях? Дали гонеха приятелите му?