Брайън Кийн - Градска готика

По стереото на бусчето „Ню Аборшън“ на „Слипнот“ отстъпи на Джими Бъфет. Пол обичаше да казва на хората, че еклектичният му музикален вкус показва, че е човек на противоречията. Казваше, че е единственият червеев папагаляк 8 8 „Червеи“ (от англ. Maggots ) — така се наричат (официално) феновете на „Слипнот“. Папагалчовци (от англ. Parrotheads ) — прякор на феновете на Бъфет. в района. Но истината беше, че допреди няколко месеца не беше и чувал за „Слипнот“. Тогава в строителен обект, по който душеше, откри пълно с компактдискове куфарче. Всички бяха с хеви метъл — или с онова, което в днешно време минаваше за хеви метъл. Без дълги коси. Просто вокали, които звучаха все едно фронтмен на групата е Бисквитеното чудовище 9 9 Бисквитеното чудовище ( Cookie monster ) — герой от „Улица «Сезам»“, любимец на децата с типичен лесноразпознаваем глас. . Беше продал повечето в една заложна къща, но си задържа дисковете на „Слипнот“. Харесваха му мелодиите им, а визията им му напомняше за KISS от едно време. Музиката им го зареждаше, преди да ограби някой парцел.

Като сега например.

Пол изключи двигателя, за да не привлече нежелано внимание ръмженето му на празен ход. След това отново попи кафето със салфетката и поклати глава, чудейки се — не за първи път — как е стигнал до тоя хал. Навремето беше базов координатор в дом за хора с умствени заболявания. Обичаше работата си. Да, вярно, понякога беше стресираща, но това напрежение изчезваше всеки ден, когато се прибираше при семейството си — съпругата му Лиса и двете им деца, Ивет и Себастиан. След това обаче домът бе закупен от по-голяма корпорация и те доведоха собствени хора за голяма част от работните места. След четиринайсет години и половина на тази си длъжност, Пол се оказа безработен.

Когато обезщетението му свърши, все още не си беше намерил работа. В неговия район нямаше други подобни домове, а когато търсеше извън района, откри, че много от тези институции също търпят съкращения. Отчаян, той се хвана на работа във фирма за преработка на метални отпадъци.

Което го доведе дотук.

В началото Пол беше изумен. Нямал си беше представа, че рециклирането на метален скрап е толкова голям бизнес. Представляваше процъфтяваща индустрия с оборот над шейсет и пет милиарда долара, въртящи се благодарение на нарастващата глобална икономика и разрастващия се обществен уклон към природосъобразен живот. Вторичните суровини от метал бяха най-големият внос на Америка в Китай — след електронните компоненти. Преди да се хване на работа във фирмата за скрап, Пол винаги си бе представял центровете за рециклиране като епизод от повторение на „Санфърд и син“ 10 10 „Санфърд и син“ ( Sanford &Son ) — американски ситком (1972/1977); баща и син Санфърд се занимават с вторични суровини, стари мебели и антики. . Истината се оказа малко по-различна. В боклука имаше много пари.

Особено на черния пазар.

Беше започнал съвсем елементарно. И легално. Работеше във фирмата от седмица. В първия си почивен ден Пол проучи мазето и ъглите в гаража и бараката си за инструменти. Разнообразният, забравен боклук от семейния живот бе зарязан на тези места, нахвърлян в картонени кашони, пластмасови щайги за мляко, торби за боклук и кутии за обувки. Пол остана приятно изненадан от количеството рециклируеми материали, които откри — смачкани алуминиеви кутийки от безалкохолни (запазени за някакво отдавна забравено благотворително събитие, което не се беше случило), бронзови пръстени от стар електрожен, който вече не притежаваше, намотки медна жица, които бе спестил от разнообразни ремонтни дейности в дома, медни и бронзови фитинги за тръби и други разнообразни боклуци. Следващия понеделник ги беше замъкнал всичките до фирмата за скрап и бе изкарал достатъчно кеш да покрие едно от плащанията по заема на семейната кола.

Тъй че Пол тръгна да търси още. Преди това никога не бе нарушавал закона. Да, имаше някоя и друга неплатена глоба за паркинг, както и един случай на пиянство на обществено място, докато ходеше в колежа, но това беше всичко. Обаче се зае с черноборсаджийските кражби на метал така, все едно цял живот бе възнамерявал да върши точно това. Погледнато в ретроспекция, може би се бе чувствал зле от начина, по който се разви животът му — повечето от зрелите му години отдадени на компания, която го бе захвърлила като използван отпадък. Казваше си, че го прави за Лиса и за децата — парите, които носеше бяха повече, отколкото изобщо бе изкарвал през живота си, и макар че те не знаеха как ги изкарва, бяха много доволни от наличието им. Но истината беше, че се наслаждава на всичко това. След прекаран зад бюро живот, посветен на събрания на борда на директорите и паметни бележки, вечно под стрес, да си крадец на метали беше възбуждащо. Освобождаващо.