Брайън Кийн - Градска готика

По стената затанцуваха фарове, изкървиха през завесите, втурнаха се по снимките в рамки и по часовника, който Пери и Лауанда бяха получили като сватбен подарък. Лео дръпна завесите и отново надникна навън.

— Синьодрешковците ли са? — полюбопитства Маркъс. — Да не се показаха най-сетне?

— Не — отвърна Лео, взирайки се по-внимателно. — Някаква стара баничарка. Обикаля наистина бавно, сякаш търсят нещо или някого.

— Отрядът за борба с организираната престъпност! — предположи Пери. — Или може би екип под прикритие?

— Не мисля — Лео поклати глава. — Изглежда доста скапано. Обаче я кара бял пич. Не го виждам съвсем добре, тъй че не съм сигурен, но не съм го мяркал наоколо досега. Също и бусчето.

— И накъде е тръгнал? — попита Пери.

— О, мамка му! — Лео се обърна и се втренчи в групата си. Беше се ококорил. — Към къщата!

Пери остави бирата си.

— Е, тогава трябва да са ченгетата!

— Да излезем навън да позяпаме! — предложи Джамал. — Може да видим някоя гнусотия!

Момчетата се надигнаха, но Лауанда вдигна ръка и им даде знак да седнат отново.

— Задръжте малко — каза тя. — Не знаем какво ще се случи. Ако има стрелба или нещо такова, тук сте в по-голяма безопасност!

Пери скочи на крака:

— Хубаво де, нека ходят да гледат! Няма какво да им стане, поне докато не идат чак до къщата!

„Освен това — помисли си той, — така ще ги махна от дома си по-бързо!“

Лауанда му се озъби. Пери отвърна на гримасата ѝ. Взираха се един в друг за момент, после той се предаде. Обърна се встрани с въздишка.

— Хайде, момчета! — подкани Лео и тръгна към вратата. — Вече отнехме твърде много от времето ви, г-жо Уоткинс! Време е да тръгваме. Благодаря, че ни позволихте да ползваме телефона!

— Момчета! — притеснена, Лауанда скочи от мястото си. — Наистина предпочитам да останете вътре!

Лео плъзна поглед от Пери към приятелите си и към Лауанда, а след това поклати глава.

— Няма нищо. Ще се оправим. Както каза г-н Уоткинс, няма кво да ни стане, ако се придържаме към тая част на улицата.

— Мамка му — промърмори Маркъс. — В този квартал може да ти стане нещо, все едно къде си. Копелетата се гърмят двайсчетри часа в денонощието!

Лауанда сложи ръце на кръста си, стисна устни и кимна на Пери.

— Върви с тях да чакаш навън!

Домакинът отвори уста да възрази, след това размисли. Беше виждал и преди това изражение на лицето на жена си. Ако ѝ се възпротивеше, щеше пак да спи на кушетката. Мразеше кушетката. Ебаваше се с бедрото му и с артрита му. Беше победен и си го знаеше. По-лошо — Лауанда също го знаеше. Той тръгна с увиснали рамене към вратата и последва тийнейджърите отвън на стълбището. Странният микробус тъкмо минаваше покрай къщата в края на улицата. Проследиха как светват светлините на стоповете, когато намали ход. След това шофьорът изключи фаровете. Миг по-късно возилото изчезна в тъмното. Луната бе закрита от облаци и в края на улицата се сгъсти мрак.

— Странна работа — промърмори Лео. — Какво, на майната си, е намислил?

Улицата бе притихнала. Пери не се чувстваше добре. Улицата никога не притихваше. Погледна към Лео и приятелите му и по стойките им позна, че покоят притеснява и тях.

От няколко пресечки разстояние отекнаха изстрели и всички се отпуснаха.

— Мислиш ли, че обикаля наоколо? — попита Маркъс. — Изучава обстановката, преди да отиде до вратата?

Пери сви рамене. Бусчето все още не се виждаше.

— Каквото и да прави — промърмори Лео — най-добре да се поразбърза. Те са вътре вече доста време!

Другите момчета замърмориха в съгласие. Пери кимна, но не отвърна. Личното му мнение беше, че за хлапетата вътре в къщата отдавна е твърде късно.

Положил една ръка на волана, Пол Синурия насочи бусчето към тротоара. В другата си ръка стискаше стиропорена чашка с вече хладко кафе, което беше купил от магазинче на отбивка по Пенсилвания Търнпайк. Беше го гарнирал с капка уиски „Джони Уокър Блек Лейбъл“, празната наполовина бутилка от което бе натикана под седалката му. С изключени фарове нямаше особено добра видимост — в близост до изоставената къща нямаше работещи улични лампи или други домове, а покривало дебели, пъплещи облаци скриваше почти пълната луна. Предната гума от страната на шофьора се удари в тротоара. Бусът се разтърси и завибрира, и след това отново се върна на пътя с подскок. Кафето плисна по слабините на Пол. Той с ругатня нагласи автоматичната скорост на „паркинг“. След това остави чашата в държача на таблото и порови из колата, докато намери торбичка от сандвичи със салфетка в нея. Избърса петносаните си панталони. Изглеждаше така, все едно се е напикал. Е, поне кафето не беше горещо.