Брайън Кийн - Градска готика

— Задръж малко псетата де! Ида, ида!

В ъгъла, до вратата, имаше закачалка и малко бюро с вдигащ се капак. Пери отвори чекмеджето на бюрото и извади оттам револвер, стар почти колкото него самия. Не се налагаше да проверява дали оръжието е заредено. Никога не вадеше патроните от него. Пъхна го в колана си и пристъпи към вратата. Пистолетът прилепваше удобно към кръста му.

Пери отвори вратата и видя Лео с вдигнат юмрук, готов да почука отново. Зад него стояха Джамал, Крис, Маркъс, едно хлапе, което наричаха Дуки (Пери не му знаеше истинското име) и още няколко младежи, които старецът не познаваше.

— Г-н Уоткинс — поздрави Лео, — спите ли?

— Да ти приличам на заспал, момко? Защо блъскаш по вратата ми по това време на нощта? — Пери присви подозрително очи. — Да не си надрусан?

— Не, не сме се друсали, мамка му! Познавате ме достатъчно добре, г-н Уоткинс!

— Може би — призна Пери, — но напоследък човек никога не знае. Помислих си, че може да идвате тука сичките да ме оберете или нещо подобно.

Лео се намръщи, искрено обиден:

— Сега пък откъде измислихте подобно нещо?

— Какво стана с онез, белите хлапета? Сплашихте ли ги?

— Нищо не сме им направили — възкликна Джамал, но се смълча отново, щом приятелят му го стрелна с поглед.

— Е, постреснахме ги малко — призна Лео, обръщайки се отново към домакина си. — Но нямахме нищо лошо наум. Просто се забавлявахме, сещаш се. Щяхме даже да им помогнем с колата.

Пери се намръщи:

— Да им помогнете ли? Че вие не сте механици!

— Не, не съм. Но Ейнджъл е. Мислехме си да…

— Онзи, дето върти гаража ли?

— Аха. Преценихме, че онези ми ти хлапета имат пари, нали? Така де, носеха хубави парцалки и беше твърде очебийно, че не са от района. Щяхме да ги заведем при Ейнджъл да го накараме да поправи колата и след това да вземем комисиона — сещаш се, правото на намерилия и таквиз ми ти работи.

Пери отметна глава и се разсмя.

— Правото на намерилия ли? Хлапе, това да не ти е шибаното Тройно А!

Лео не обърна внимание на подигравката.

— Може ли да ползвам телефона Ви, г-н Уоткинс?

— За какво?

— Ще викна полиция. Ще им кажа за тези хлапета.

— Нямате ли си мобилни?

Младежите свиха рамене и поклатиха глави.

— Не — отвърна Крис. — Не можем да си ги позволим.

— Е, и аз също си нямам телефон — излъга Пери. — Проклетата телефонна компания го изключи преди две седмици. Каза, че…

Той замълча, когато Лауанда се примъкна иззад него и нежно го издърпа от вратата.

— Момчета, вие влезте вътре. Но не с обувките. Събуйте се отвън. Не ви ща да ми мъкнете мръсотия тука. Тъкмо съм чистила тая заран.

Усмихнат, Лео пристъпи в къщата и стори както му бе заръчано. Големият пръст на левия му крак стърчеше през дупка в чорапа. Едно по едно и останалите хлапета го последваха вътре и си свалиха обувките.

Пери простена.

— О, за Бога, Лауанда…

Тя го усмири с твърд поглед.

— Лео и приятелите му искат да се забъркат и да постъпят както е редно. Това определено е нещо, по-голямо от всичко, на което хората са склонни в последно време. Ако искат да ползват телефона ни, тогава най-добре да им позволиш, мътните те взели. Само какъв пример им даваш, Пери Уоткинс!

Лео грейна.

— Благодаря Ви, г-жо Уоткинс!

— Хич няма защо, Лео — скара му се тя и му дари пълното си внимание. — Не че смятам, че ако се обадиш на полицията, от това ще има грам полза, но нямам намерение да те спирам да сториш каквото е редно. Само дето никой от вас не бива да е навън толкова късно. Знаете как са тези улици след здрач. Телефонът е в кухнята. Лео, ти върви се обади. Вие, останалите, сядайте. Ще ви спретна нещо за хапване!

Докато момчетата се настаняваха, Пери се потътри към хладилника и извади бирена кутийка. Преди да дръпне езичето, притисна студената тенекиена стена към челото си и въздъхна. Нощта се очертаваше длъжка. Нямаше нищо, което Лауанда да обича повече от това да си играе на мама квачка за глутница тийнейджъри. Те двамата така и не успяха да си отгледат собствени дечица и тя абсолютно обожаваше де що има хлапета, каквито живееха наблизо. Всяка седмица, когато ходеха на църква, Лауанда се молеше на Господ да пази всичките им съседчета.

Пери отново поклати глава и се запита дали Господ ще пази хлапетата, нахлули в къщата в края на улицата.

Наистина се надяваше.

Но си имаше съмнения. Сериозни съмнения. Беше излъгал Лауанда преди малко. Вярваше на всяка дума, казана по повод изоставената къща.