Брайън Кийн - Градска готика

Ксавиър свали телефона. След това сграбчи Кери за лакътя и я насили да се раздвижи, насочвайки се към другата врата на отсрещната страна на стаята. Тя прибра отново запалката в джоба си. Пълзяха на четири крака и Кери простена, когато дълга дървена треска се забоде в дланта ѝ. Извади я със зъби и я изплю встрани. От раничката потече малка капка кръв. Момичето сведе поглед към пода и видя там друга капка от кръвта си. Както я зяпаше, тя изчезна, все едно че дъските на дюшемето я бяха изпили.

„Може би затова не виждаме толкова следи от Хедър — помисли си тя. — Къщата ги поглъща една след друга!“

Стигнаха до отворената врата и Ксавиър се наведе напред и надникна зад ъгъла. След това кимна, давайки знак, че всичко е чисто. Пропълзяха през прага и в друг коридор. Високо над тях от тавана висеше орнаментирана лампа, покрита с паяжини. Подът беше покрит с износен, петносан килим с цвета на боб лима 6 6 Phaseolus lunatus — лима, едногодишно растение от семейство бобови, с белезникави зърна. . Тесният коридор бе обрамчен от няколко затворени врати. Кери поклати глава, опитвайки се да се ориентира в плана на къщата.

Ксавиър сигурно беше не по-малко озадачен от нея. Каза:

— Тук сме досущ като в смахнат лабиринт. Не мога да си представя разпределението на стаите.

— Е, знаем поне какво има назад през тази стая — посочи Кери.

— Аха, но не знаем какво има пред нас. Или къде е Хедър.

— Тя ще се оправи. Ще я намерим.

— Надявам се — каза Ксавиър. — Не знам какво…

Гласът му заглъхна, задавен от емоциите. Кери го усети как потреперва до нея. Докосна рамото му.

— Всичко ще е наред — прошепна.

Той погледна нагоре към тавана и се намръщи. Момичето проследи погледа му. Отгоре висеше груб наниз електрически жици и голи крушки. Не изглеждаха като да са част от къщата. Според Кери имаха такъв вид, все едно са били добавени на по-късен етап.

— Странно — промърмори Ксавиър.

Тя кимна.

Той се изправи и ѝ помогна да си стъпи на краката. Пристъпвайки предпазливо, опитаха първата врата. Тя се отвори с лекота, разкривайки намиращата се отвъд тухлена стена.

Ксавиър изсумтя.

— Какво, по дяволите, е туй чудо?

Кери го потупа по рамото.

— Смяташ ли, че Хедър е минала оттук?

— През стената ли?

— Не. По този коридори.

Ксавиър сви рамене.

— Ами сигурно. Не виждам други стъпки обаче.

— Може би кракът ѝ е спрял да кърви.

Той се обърна отново към тухлите и положи длан на тях. Кери също ги проучи. Мазилката беше напукана и покрита с мъх и мухъл, но стената все още стоеше здрава.

— Не можем просто да останем тук — каза тя. — Тази твар може да дойде след нас във всеки момент.

Кимайки в съгласие, Ксавиър тръгна напред. Дъските на пода изпукаха леко под крачките им. Двамата спряха, изчаквайки да видят дали звукът е привлякъл внимание. Къщата си остана тиха. Кери извади запалката си и отново я щракна. Около пламъчето се завихри прах. По пътя си нататък двамата спряха пред следващата врата, на отсрещната страна на коридора, и се вслушаха. Не чуха нито звук отвътре и я отвориха.

Кери притисна длан към устата си и я захапа, опитвайки се да не изпищи.

Отвъд вратата имаше малка стая, лишена от всякакви мебели, като изключим стар, ръждив радиатор, облегнат на едната стена…

… и обсипалите пода разнообразни кости.

Нямаше съмнение, че са човешки останки. Издаваха ги лесно двата и половина човешки черепа. Другите кости бяха твърде големи да принадлежат на животно — поне на животно, което би могло да бъде намерено в гетото на Филаделфия. На пръста на една от ръцете все още имаше сватбена халка. Пламъчето от запалката се отрази в нея.

— Исусе! — Ксавиър се обърна към Кери. Очите му бяха ококорени и влажни. — Исусе Христе, Кери! На какво, да му се не види, се натъкнахме тук? Какво е това?

Писъкът, който тя потискаше, прерасна в кикот. Звукът я стресна, но не можеше да се сдържи.

— Точно както ти каза, Ксавиър. Случват се гадости!

След това смехът избликна. Ксавиър ѝ изсъска да си затваря устата и Кери позна по изражението му, че го е уплашила. Е, тя плашеше и самата себе си. Но въпреки това смехът ѝ се изплъзна и рикошира в стените.

Не спря, докато друга врата на отсрещната страна на коридора не се отвори с трясък и върху тях не скочи някой.

Пери Уоткинс надникна през замацания си прозорец и поклати глава. Зад него съпругата му, Лауанда, изцъка с език и повтори огледално поклащането.