Брайън Кийн - Градска готика

Тайлър не ѝ беше просто интимен приятел. Беше целия ѝ свят. Вярно, напоследък отношенията им се бяха влошили. Доста се караха. Беше ѝ писнало от незрелостта му, започна да си мисли да го зареже. Но всички тези спорове и раздразнението — те бяха просто доказателство колко много се обичат всъщност. Човек не се кара с някой, за когото не му пука. А сега Тайлър го нямаше. Беше мъртъв. Лежеше на пода в предната част на къщата, изстиваше и се съсирваше, а кръвта му се смесваше с тази на Стеф.

Напрежението в главата ѝ достигна точката на кипене. Кери отвори очи и изпищя. Писъкът ѝ бе дълбок, суров и раздиращ гърлото, и сякаш продължаваше цяла вечност…

… докато Ксавиър не лепна длан върху устата ѝ и не я притисна силно.

— Спри! — прошепна. — Просто спри!

Кери се загърчи в хватката му и той я стисна по-силно. Тя усети сопола си да се стича между пръстите му. Опита се да заговори, да му каже, че трябва да се върнат за Тайлър и за Стеф, но той се взираше в очите ѝ и поклати глава, без да мигне нито веднъж.

— Знам. Знам. И аз го чувствам. Но трябва да продължим напред. Трябва да намерим Хедър и Брет, и след това да се махнем оттук. Ако продължиш да пищиш, онази шибана твар ще ни намери първи. Сега спри. Ясно?

Дългопръстата, почти женствена длан на Ксавиър остана върху устата на момичето, но натискът намаля. Очите му блестяха на бледата светлина на отворения мобилен телефон.

Кери примигна.

Ксавиър си дръпна дланта и тя изхлипа. Той притисна пръст към устните ѝ, смълчавайки я отново.

— Не. Не тук. Не сега. Трябва да се махнем оттук!

След малко Кери кимна. Ксавиър дръпна пръста си. Тя почти веднага съжали за това. Докосването му — колкото и мъничка частица човешки контакт да беше — бе успокоително. Сега паниката и мъката заплашваха да я обладаят отново. Когато заговори, гласът ѝ бе едва доловим шепот:

— Обади ли се за помощ?

— Не успях да хвана чертички тук. В стара къща като тази? Сигурно има азбест в стените или някаква друга гадост.

Кери се намръщи. Азбестът можеше ли да блокира покритието на мобилните услуги? Нямаше представа.

— Сега какво? — попита тя.

— Ще постоим минутка да се ослушаме. Мисля, че то тръгна след Брет и Стефани.

— Стеф… спипа я.

— Откъде знаеш?

— Видях го, докато бягахме. То… онази твар ѝ смаза главата с чука.

— Ами Брет?

— Не знам.

— Мамка му — Ксавиър си пое дълбоко дъх и спря за момент.

— Трябва да намерим Хедър. И да намерим изход оттук.

— Ами Брет? И не можем просто да изоставим тук телата на Тайлър и Стефани!

— Няма да сме им от особена полза, ако умрем!

Ксавиър даде на Кери знак да го последва и изпълзя зад стар диван, който бе покрит с прашен, мухлясал брезент. Кери изпълзя вътре зад него. Седяха си, сгушени в мрака, и чакаха. Не чуваха нито звук, като изключим собственото си дишане. Момичето огледа стаята, опитвайки се да определи къде се намират. Не видя нищо съществено. Мракът бе твърде плътен. Може би едно време помещението бе служило за дневна, но сега беше същинско сметище. Самата атмосфера сякаш бе изпълнена със същото отчаяние, което бе усетила на влизане. По мръсния дървен под лежеше разпилян боклук — празни кутии, счупени бутилки, строшени шишенца от лекарства, спихнат кондом. Кери се зачуди какво ли е станало с хората, оставили боклука тук. Дали са били пречукани като Тайлър и Стеф? В допълнение към дивана, зад който се криеха, в стаята имаше и още няколко потрошени предмета от обзавеждането. Тя различаваше формите им, клекнали под брезенти в сумрака. Над нея накриво висеше пукнато, петносано огледало. Гвоздеят, на който беше окачено, полека-лека се измъкваше от мазилката. Кери прецени, че са имали късмет, че преминаването им през стаята не го е съборило на пода, съобщавайки на преследвача им тяхното местонахождение.

Тя извади запалката си и я щракна. Малкото пламъче не помогна особено за разсейването на мрака, но я накара да се почувства по-добре.

На пода имаше няколко кървави следи, но количеството им вече намаляваше. Кери предположи, че раната на Хедър най-сетне е започнала да се съсирва.

Ксавиър вдигна телефона към лицето си и присви очи срещу екрана. Кери се взираше в него с надеждата да види някакъв положителен знак. Вместо това приятелят ѝ просто се намръщи и поклати глава.

Кери отново вдигна глава и мерна отражението си в пукнатото огледало. Сините ѝ очи бяха почти идеално кръгли и луничките по лицето ѝ изпъкваха на бледото сияние на телефона и на пламъчето на запалката като черни пръски боя. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, каквито не бяха съществували само преди час.