Джак Брул - Хаос

— Какво му става на този свят, по дяволите? — риторично попита Мърсър. Беше му неприятно, но виждаше логиката в конспирацията.

— Въпросът, който често си задавам и на който е по-трудно да се отговори, е „защо“ — тъжно отвърна Ибрахим.

Мърсър нямаше да си позволи да се хване в капана. Цял живот беше търсил доброто в хаоса. Образът, запечатал се най-трайно в паметта му от скорошното му пребиваване в Африка, не бе на мизерията, нещастието и кръвопролитията, а на бежанеца, който му бе подарил доматите, защото е спасил семейството му. Никога нямаше да забрави този човек.

Беше прекалено лесно да се поддаде на омразата и злото. Беше съкрушен от смъртта на Тиса, сломен от загубата, но сега осъзна, че позволява на болката да го превърне в нещо различно, в нещо, каквото не е бил никога. Да, едно беше да скърби до края на живота си, но съвсем друго — да позволи смъртта й да отрови душата му.

Хари Уайт се опитваше да му го каже. Че не трябва само да скърбиш за загубата на един човек, а да направиш равносметка на живота си и да решиш как да живееш със спомените. Че изборът си е твой.

— Трябва да ги спрем. — В гласа на Мърсър прозвуча твърдост, подсилена от ново чувство за увереност.

Кали, изглежда, усети това и се втренчи в него.

— Моят дълг като еничар е да пазя Аламбика на Скендербег — заяви Ахмед. — Нямаме други задължения. Ако Фейнс се опита да го намери, ще пристъпим към действие. Плутоният и онова, което той ще направи с него, не са наша грижа.

— Ами отговорността ви като човешко същество, за Бога? — попита Кали.

— Не го правя заради Господ, госпожице Стоу. Посветих живота си да пазя хората на тази планета от оръжия за масово унищожение, също като другите преди мен. Мисля, че това е достатъчно.

— Глупости! — извика Мърсър.

Ибрахим Ахмед повдигна вежди и се подсмихна.

— Съобщавате ни по малко информация само за да изострите апетита ни и да ни накарате да действаме. Искахте да се замесим, защото се нуждаехте от помощта ни. Нямаше да се наложи да ни спасявате в Ню Йорк, но ни заведохте там, като ни подхвърлихте манерката в Африка.

Ченето на професора увисна, черните му очи се ококориха.

— Как разбрахте?

— По две причини. — Мърсър започна да брои на пръсти. — Първо, жената, която ми даде манерката, беше нервна. Дори я изпусна, все едно не знаеше как да я държи. А нали би трябвало от дете да е носила вода с нея? Държеше се обаче така, сякаш я вижда за първи нът. Второ, няма начин брезентовата калъфка да е оцеляла седемдесет години в джунглата. Дали сте я на жената няколко дни преди да ние да отидем в селото. Знаели сте, че ще дойдем.

Кали бе изумена.

— Чакай малко. Как е разбрал, че ще идем в селото?

— Спомняш ли си, когато ти казах, че съм изпратен от Обединените нации да търся минерални залежи, които знам, че не са там? Всичко е било нагласено от самото начало. Адам Бърк, представителят на ООН, който ме помоли да отида там, е искал да намеря плутониевата мина. Предполагам, че го познавате, нали? — обърна се той към професора.

— Да. Бъркате обаче името му. Той се казва Адхам Берк. Преди петнадесет години беше мой студент.

Мърсър не беше виждал този човек, а само бе разговарял с него по телефона. И не бе доловил акцент.

— Да, аз нагласих нещата. — Гласът на Ахмед изведнъж прозвуча уморено, но и облекчено, защото най-после разкриваше истината. — Вие имате уникален талант и връзки, каквито корпусът на еничарите няма. Трябва да призная, че и вие, също като доктор Мърсър, госпожице Стоу, сте жертва на машинациите ми.

— Какво?! — извика тя.

— Кой, мислите, разпространи информацията за повишения брой на раковите заболявания в селото? Нямахте време да разговаряте много с него, но вероятно ще познаете гласа на моя ученик Деврин, когато се върне. Той ви се обади и се представи за човек от Центъра за контрол върху заболяванията.

— Какво щеше да стане, ако с Кали не се бяхме срещнали? — попита Мърсър.

— Беше неизбежно — надменно каза Ибрахим.

— Не беше — възрази Кали. — Щях да продължа сама, ако някакъв глупак не беше използвал джипа ми за мишена, за да се упражнява да стреля.

Ахмед я погледна търпеливо и многострадално.

— Вие ли бяхте? Той кимна.

— Ами ако бях отказал да й помогна? — попита Мърсър.

— Драги ми докторе, уверявам ви, че не бяхте избран произволно. Нито вие, госпожице Стоу. Поколебахте ли се дали да й помогнете? Не, разбира се. Нямаше да й откажете. Вашата надеждност е едно от най-ценните ви качества.