Джак Брул - Хаос

Станаха рано и стигнаха до мината два часа след изгрев-слънце. Руснаците се бяха разположили близо до останките от хеликоптера. Ниската пълничка Людмила готвеше с продукти, взети от него, а ученият и пилотът, който беше избягал от престрелката, защото нямаше оръжие, се бяха навели над някакъв човек. Когато се приближиха, Кали и Мърсър видяха, че е Саша Фьодоров. Беше ранен.

Мърсър се приближи накуцвайки, приклекна до него и се ухили.

— Ще мреш, а?

— Ще ти се — измъчено се усмихна Фьодоров. — Само едно шрапнелче в рамото плюс ужасно главоболие. Спряхте ли влака?

— Изкарах го от релсите на трийсетина километра оттук. Никой не слезе на последната спирка.

— Опасявам се, че някой не се е качил и на тази. Облекчението на Мърсър, че Фьодоров е оцелял, се превърна в безпокойство.

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера изпратих пилота Юрий да огледа. Едната уазка си е на мястото. Двигателят е повреден от куршуми, така че не можахме да я използваме. Другата обаче е изчезнала.

— Проклетият Поли — извика Мърсър и скочи. — Заминал е с джипа, защото е знаел, че търся влака.

— Мислиш ли, че е взел някой варел?

— Да, по дяволите! Два при това. Нямаше време да ги натоварят. Аз реших, че Поли ще намали загубите си и ще ги остави.

— Какво ще правим сега? — попита Кали.

— Саша, след колко време началниците ти ще изпратят някого тук, след като нямат вест от нас?

— Не се тревожи, приятелю. Истинският влак трябва да пристигне днес.

— Слава Богу.

— Това пак му дава един ден преднина — подчерта Кали. — Кой знае в коя точка на света ще бъдат варелите дотогава.

Забележката й развали настроението на Мърсър още повече. Той беше попречил на Поли да изнесе тонове плутониева руда, но не бе успял да предотврати измъкването на два варела. Колко хора щяха да умрат, защото се беше провалил? Теоретично това бе достатъчно, плутоний, за да се облъчат десетки квадратни мили или водните запаси на голям град.

Какво щеше да се случи, ако във водоизточниците, захранващи Манхатън, се установеше повишено ниво на радиация? Хиляди щяха да умрат само в размириците и грабежите, които щяха да последват. Колко още Щяха да загинат по време на евакуацията? И колко щяха да пострадат от пагубното въздействие от вдишването на плутониевия прах? Възможно беше ракът да отнеме живота на десетки, дори стотици хиляди хора.

И какво щеше да стане с Ню Йорк, ако водата бъдеше заразена? Градът щеше да е необитаем безброй години, призрачно селище от небостъргачи.

Допреди минути Мърсър се гордееше, че е спрял влака, но сега се чувстваше ужасно. Грешката беше негова. Щеше да е виновен за многобройните жертви, сякаш той е изсипал плутония.

— Ще го хванем — заяви Кали, като видя терзанията в очите му.

— Ами ако не успеем?

— В ДОЯЗ провал няма.

— Кали, теоретично идеята е добра, но не е реалистична. — Не искаше думите му да прозвучат грубо, но чувствата му достигаха точката на максимално напрежение. — На воля се разхожда психопат със стотици килограми плутоний, а ние не можем да мръднем оттук. Докато влакът на Саша пристигне, Париж, Лондон или Рим може да се превърнат в радиоактивна пустош.

— Или Ню Йорк, Чикаго или Вашингтон — чу се глас от другата страна на хеликоптера.

Мърсър веднага го позна.

Еничарят, който ги беше спасил в Африка и ги бе, предупредил в дома на Мърсър, излезе иззад изгорелите отломки на хеликоптера. Беше със същия черен костюм, с който бе облечен във Вашингтон, и го придружаваше същият помощник.

— Мисля обаче, че Анкара, Истанбул или Баку са по-вероятни мишени.

Мърсър извади пистолета си и го насочи към главата; му.

— Кажете ми една причина да не ви убия още сега. Еничарят се усмихна.

— За човек, който ми се обажда цяла седмица, не изглеждате много заинтересуван какво имам да ви ка жа.

След миг Мърсър разбра.

— Вие сте професор Ибрахим Ахмед от университета в Истанбул.

Мъжът се поклони.

— На вашите услуги. Освен това съм и генерал Ибрахим Ахмед от Победоносния султански еничарски корпус. Ние сме натоварени със задачата да сме пазители на Аламбика на Скендербег.

Мърсър отпусна пистолета.

— Това е Деврин Еджемен. — Ахмед кимна към младия мъж. — Един от най-добрите ми ученици и доверен адютант.

Еджемен кимна.

Ахмед посочи покритите с мушами трупове и продължи:

— Знаехме, че руснаците отидоха в Африка, за да вземат адаманта на Александър, но мислехме, че са го използвали всичкия, за да направят първите си бомби. Колко имаше тук и колко отмъкнаха?