Джак Брул - Хаос

— Но си решил да не пътуваш с влака? — лукаво попита Попов.

Поли го изгледа сериозно.

— Такъв беше планът ми от самото начало, в случай че нещо стане с влака. Исках да съм сигурен, че част от плутония ще стигне тук. Чух, че влакът катастрофира, докато напусках долината, и видях пожара. Дори да се бях върнал, нямаше начин да вземем всичките варели.

— Колко успя да вземеш?

— Два.

Попов кимна и каза:

— Повече от достатъчно за операцията.

— Хубаво. Защото приключих с операцията — отбеляза Фейнс.

— Няма ли да търсиш аламбика?

— Операцията се оказа много по-голяма, отколкото очаквах — призна Поли. — Мислех, че ще намеря каквото ми трябва в Африка, но разбрах, че вашата армия отдавна ме е изпреварила. След това реших, че го имам от пробите, които американците са откарали с „Уедърби“. Нося снимки на стелата. Може да покажат местонахождението на аламбика. Твоята информация за стария склад ми помогна да довърша проекта. Казах: оттеглям се.

— Не те обвинявам — каза Попов. — Радвам се, че единствената ми роля в операцията беше да ти дам информация за тайния склад в „Самарская“.

— Искаш да кажеш да ми я продадеш. Попов се усмихна мазно.

— Познаваме се от много години, Поли, но бизнесът си е бизнес и съвестта ми се нуждаеше от стимулиране, за да ти помогна да изнесеш радиоактивен материал от Русия. Не бих съобщил информацията на никой друг, освен на теб, защото знам, че няма да позволиш на онези смахнати копелета да ни попречат.

Думите му прозвучаха като предупреждение. Истината беше, че Фейнс имаше съвсем бегла представа какво ще правят с плутония хората, които му плащаха, и като имаше предвид сумата, която щеше да получи, не го интересуваше. Съмняваше се, че селцето в България, където смяташе да се завърне, е обект на терористична заплаха, затова действията им не го засягаха лично. Можеше да хвърлят атомна бомба в Щатите и после да си понесат последиците. Това вече не беше негов проблем.

— Ами Мърсър и другите оцелели? — попита той.

— Фьодоров докладва пряко на мен. Трябва да съм там утре, когато пристигне истинският влак. Ще кажа на машиниста, че на Фьодоров му трябва повече време. Ще са изолирани поне два-три дни.

— Добре. — Фейнс се замисли дали да не се върне в мината и да убие поне Филип Мърсър, но не искаше да прибързва. Беше сигурен, че с Мърсър ще се срещнат скоро.

Попов направи знак на другия мъж да се приближи.

— Мисля, че не се познавате лично. Поли, това е Мохамед бен Ал-Салиби, заместник-министър на петрола на Саудитска Арабия, в момента представител в Обедицените нации като инспектор на благотворителните дарения от картела, твоят работодател.

Ал-Салиби стисна ръката на Фейнс. Красивото му лице остана студено и сдържано.

— Разбрах, че сте се натъкнали на пречка. — Говореше с лек британски акцент, явно беше завършил в Англия.

— Да. Филип Мърсър.

— Значи този път не са били еничарите? — Не. Беше Мърсър.

— Изобретателен човек.

— Живее живот назаем.

— Това не ме интересува.

— Но мене ме интересува. Въпросът е личен — изръмжа Поли.

— Да влезем в канцеларията — предложи Попов. — Няма да е зле да пийнем кафе.

Канцеларията беше занемарена като самия завод. Вонеше на риба, мебелите в приемната бяха зацапани от многобройните рибари, сядали на тях през годините. Попов включи кафеварката.

— Колко руда имате? — попита Ал-Салиби.

— В джипа има два варела. Някъде към петстотин килограма.

— Питам просто от любопитство: колко имаше в склада на мината?

— Тонове. Натоварихме шейсет и осем варела на влака, преди да се появи Мърсър.

По лицето на арабина пробяга изражение, изпълнено с копнеж: очевидно си мислеше какво може да се направи с такова смъртоносно съкровище.

Видът му обезпокои дори бездушния убиец Поли Фейнс.

— Риболовният кораб ли ще използват? — попита той, за да наруши зловещото мълчание.

— Да. Преди седмица го откраднаха в Албания. Разбира се, името му е сменено, за да не могат да го открият.

— А екипажът?

— Всички са готови да заминат за Турция и изгарят от желание да станат мъченици.

След като пожарът стихна, Мърсър и Кали провериха останките за оцелели, като първо завързаха на лицата си кърпи, в случай че някой варел се е пробил. Не се изненадаха, че няма оцелели от катастрофата и последвалата експлозия, но изпитаха облекчение, че варелите са останали непокътнати.

Тръгнаха по релсите към мината. Мърсър се подпираше на един клон. По здрач запалиха огън и заспаха. Кали се сгуши в обятията му. Меките й като коприна коси галеха лицето му.