Джак Брул - Хаос

Ахмед му каза нещо само с устни и Мърсър закри с ръка телефона и го помоли да повтори.

— Някаква екстремистка групировка ще поеме отговорността за атаката по интернет. Властите трябва да са готови да отрекат подобно изявление.

— Умно.

— Професор съм все пак — отвърна Ахмед.

— Айра, трябва да следиш уебсайтовете и да затвориш всеки, в който пише, че терористи поемат отговорността за взрива.

— Нещо друго? — попита Ласко така, сякаш си водеше записки.

— Не знам. Ти си по комуникациите. Имаш ли вест от Букър?

— Още не. Дай ми телефонен номер и ще ти се обадя веднага щом науча нещо за Букър или руснаците. И не се самообвинявай. Свърши страхотна работа.

Айра затвори. Последните му думи трябваше да повишат настроението на Мърсър, но го накараха да се почувства още по-зле.

Подаде сателитния телефон на Фьодоров и каза:

— Свържи се с началниците си. Влакът няма да дойде. Трябва да изпратят друг хеликоптер, защото мисля, че Григорий Попов ни е предал.

— Какво?!

— Смятам, че тъкмо той е казал на Поли за плутония. Отначало мислех, че може да има изтичане на информация от моя страна, но по-логично е Попов да е излъгал шефа ми и да е предал и родината си. Какво знаеш за него?

— Не много — призна Саша. — Заместник-министър, бивш адмирал. Казват, че харесвал западните спортни коли. Няма да се изненадам, ако има взимане-даване с престъпни елементи: все пак днес в Русия това е единственият начин да се сдобиеш с власт.

— Мислиш ли, че би продал радиоактивен материал на черния пазар?

Саша се намръщи.

— Не знам. В този свят всичко е възможно. Людмила и колегата й се приближиха по релсите.

Людмила изглеждаше невъзмутима както обикновено, но ученият до нея сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт. Тя каза нещо на Саша, после отиде да се нахрани.

— Какво каза? — попита Мърсър.

Кали се беше присъединила към тях. Ибрахим Ахмед и Деврин Еджемен се бяха уединили малко встрани.

— Контейнерите не са се отворили.

— Слава Богу.

— Били са натоварени на два вагона. Останалите са били празни. Имало шейсет и осем варела, общо седемдесет с двата, които е откраднал Фейнс. Засега има само леко затопляне, но Людмила каза, че трябва да изолираме варелите един от друг, за да не може плутоният да достигне критична маса и да експлодира.

— Права е — рече Мърсър. — Но не можем да направим нищо. — Той млъкна. — Хм, вероятно можем. Има ли списък на нещата в склада?

— Не, доколкото ми е известно. Мърсър погледна Кали.

— Мисля да си поиграем на чиновници и да направим опис — каза тя.

Гумираното защитно облекло миришеше на спарена пот, развалени зъби и урина — отвратителна комбинация, която разбърка консервирания борш в стомаха на Мърсър.

— Как е? — обърна се той към Кали, която тъкмо слагаше качулката на главата си.

— Смърди на съблекалня на момичета от волейболен отбор.

— А моят вони на развалени зъби и пикня. Искаш ли да си ги разменим?

— Не, благодаря.

Стояха пред входа на старата мина заедно с Ахмед, Деврин и Людмила. Рускинята провери защитните костюми и залепи с пластир ръкавиците и ботушите им. После прокара ръце по облеклата, за да се увери, че не са скъсани.

— Може би трябва да оставите тази работа на руснаците — предложи професорът за втори или трети път. — С Деврин смятаме да тръгнем, преди да дойде хеликоптерът. Можем да ви закараме до летището в Самара.

— Вече ви казах. — Кали повиши тон, за да я чуят. — Човекът, който е отговорен за кражбата, ще иска да прикрие вината си. В момента той е в Новоросийск и търси двата липсващи варела. Когато ги намери, ще ги върне на катастрофиралия влак и ще се престори, че не се е случило нищо.

— Ще бъде вашата дума срещу неговата.

— Повярвайте, тази история няма да стигне до съда. — Мърсър провери фенерчето си и резервното в чантата, преметната на рамото му. Нямаше намерение да остава в мината, за да изтощи батерията дори на едното, но беше прекарал половината си живот под земята и знаеше, че трябва да е подготвен за всякакви случаи.

— Госпожице Стоу — каза той и галантно посочи електрокара. — Каляската ни чака.

Настаниха се на тясната седалка. Бедрата им бяха долепени, но не усещаха нищо през дебелата гума.

Мърсър включи двигателя, махна на турците и Людмила и насочи електрокара към мината. Щом влязоха в тъмния тунел, усети, че температурата започна да се понижава, сякаш камъкът изсмукваше топлината от тялото му. Тунелът беше широк десетина и висок четири-пет метра, много по-голям, отколкото беше очаквал. Малките фарове хвърляха слаба светлина само на няколко метра пред тях. Тройните релси на теснолинейката бяха потъмнели от влагата.