Джак Брул - 700 метра под земята

Хари се извъртя към него, разтегнал устни в мрачна усмивка, и го изгледа студено. Приличаше на кобра, хипнотизираща пиленце.

— Чуй ме, паленце — заговори той с твърд, стържещ глас, като ядосан пророк от Стария завет. — Още когато баща ти е смукал цицата на баба ти и много преди да осъзнае, че малкия израстък между краката му може да върши нещо повече, отколкото да опикава пелените, аз бях морски пехотинец и карах камикадзетата да танцуват като мушици на дулото на зенитната ми картечница. Така че майната ти на теб и твоя „дърт пърдел“ и вземи избърши пикнята на кучето. — Все още набрал скорост той се обърна към Мърсър. — Ако продължаваш да ми сервираш такива тъпотии, да знаеш, че в най-скоро време ще си намеря някое по-кротко местенце и ще се изнеса.

— Ще ти помогна с прибирането на багажа — отвърна Мърсър.

В настъпилата неловка тишина иззвъня телефон. Никой от агентите, особено двамата старши с костюмите, вероятно не бе очаквал подобно поведение, при това срещу превъзхождаща сила. Старецът изглеждаше по-загрижен за кучето и бе преизпълнен със справедлив гняв, докато Мърсър бе хладнокръвен като хирург. А и в очите му блещукаха пламъчета, сякаш намираше всичко това за много забавно. Жената извади от джоба на сакото си тънък черен смартфон и очите ѝ се ококориха, а челюстта ѝ увисна, като видя кой я търси.

Ако предположението на Мърсър бе вярно, агент Хепбърн несъмнено се владееше доста добре. Предполагаше, че ако точно този номер бе изписан на телефона на мъжа, щеше да стане инцидент, далеч по-неприятен от случилото се с Драг.

Тя вдигна телефона до ухото си. Силата, с която заговори човекът отсреща, едва не я накара да го изпусне и я спря единствено мисълта, че тогава и други ще чуят какво ѝ казва. Мърсър изпита известно съжаление. Правилата във ФБР бяха такива, че скастрянето, което сега търпеше от началството, заради грешка, която не бе нейна, можеше да окаже значителен ефект върху кариерата ѝ. Мърсър си отбеляза да позвъни по-късно на Дик Хена и да се опита да го убеди, че нито тя, нито тактическата група носят вина за тази бюрократична грешка. Колегата ѝ можеше да се оправя сам.

Макар че не чуваше какво ѝ говорят, чуваше отговорите ѝ, всичките придружени от уважителното „сър“.

— Сър, да, сър… сър, преди няколко минути… сър, тактическият отряд на Майк Джилеспи и Том Уолш… да, сър. Сър, още двама — мъж и жена. Да, сър, един момент, сър. — Тя затисна телефона с длан и се обърна към Хари. — Сър, вие ли сте Хари Уайт?

— Кой пита? — изсумтя Хари.

— Моят шеф, бившият де, заместник-директор Уилям Хигинс.

След кратък размисъл сбръчканото лице на Хари се разведри. Беше се запознал с Хигинс преди години, когато ФБР бе поставило къщата на Мърсър под охрана след опит за убийство, свързан с една радикална групировка за опазване на околната среда. Тогава Хигинс бе във възхода на кариерата си.

— Кажете на Били, че съм добре и не съм забравил, че дължа на баба му една вечеря в хубав ресторант.

— Да, сър. Уайт е тук и казва, че дължи на баба ви една вечеря в хубав ресторант. Сър? Да, сър, ще се погрижа да му предам. Утре до девет ще получите доклада ми, сър. Сър? Да, разбира се. В осем, сър. Лека нощ, сър.

Тя изключи телефона, но остана обърната с гръб, докато без съмнение събираше сили след вероятно най-неприятното наругаване, което ѝ се бе налагало да изтърпи досега. Пое си дълбоко дъх, прекара пръсти през косата си, обърна се и посочи с пръст шефа на тактическия отряд.

— Том, свали белезниците на всички и можеш да обявиш отбой на хората си.

— Да, госпожо — отвърна командосът от ФБР и кимна на хората си да изпълнят нареждането.

Тя се обърна към Мърсър.

— Очевидно направихме грешка. Ще може ли да започнем всичко на чисто, ако някой от хората ми се погрижи за напишканото?

Мърсър отдели няколко секунди, през които си представи как тя и партньорът ѝ клякат и попиват жълтото петно с хартиени салфетки. Приятна гледка, но тези хора щяха да са му нужни през следващите часове и беше по-добре да не поставя взаимоотношенията им в подобен план.

— Не — отвърна той. — Ние ще се погрижим за това. Между другото, аз съм Филип Мърсър, това е Хари Уайт, а жената е Джордан Уейсман. Кучето се казва Драг и освен ако не го подложите на средновековни изтезания, няма да измъкнете много от него.

Тя се усмихна насила, оценявайки шегата и донякъде благодарна, че не се бе опитал да ги накара да чистят пикнята.

— Аз съм специален агент Кели Хепбърн, а това е специален агент Нейт Лоуъл. — И двамата извадиха като по команда документите и значките си и му ги показаха. — Моля за извинение за нахлуването ни. Нямахме намерение да…