Джак Брул - 700 метра под земята

Гаврътна остатъците от коктейла. Може би се залъгваше. Обикновен полицай от Минесота не би имал шанс да се добере до информация от приоритета на ФБР, нито да промени процедурата им на действие. Нападателите разполагаха с предостатъчно време преди да започне истинското преследване. Може би щеше да извади късмет и някой умен агент щеше да събере две и две и да получи четири… но Мърсър не хранеше подобни илюзии. По дяволите, та те все още не бяха определили ролята му при нападението в колежа „Харт“.

Обмисли дали да не си сипе и трети коктейл и реши да е съвсем малък. Докато отпиваше, Хари навлече синия си дъждобран и взе каишката на Драг. Кучето чу познатото подрънкване на карабинката, завъртя ухо, повдигна един клепач, но не показа с нищо друго желание да слезе от дивана.

— Без тия номера — заяви Хари, докато му закачваше каишката. — Разходката си е разходка и пикането — пикане.

Вероятно бяха използвали лазери за прозорците, за да доловят вибрациите и да ги преобразуват в звуци и гласове, защото знаеха, че някой доближава външната врата. Ръката на Хари бе на сантиметри от дръжката, когато вратата отхвърча навътре. Почти веднага във фоайето нахлуха тъмни фигури. Със сигурност познаваха разположението на къщата и знаеха, че заради високите тавани използването на сълзотворен газ ще е безполезно, а шоковите гранати ще са твърде мощни за гъстозаселения район, и вместо това бяха нахлули с превъзхождаща сила.

Хари тупна долу под тежестта на трима мъже, навлекли двайсетина килограма оборудване, включително бронежилетки и каски. Драг полудя веднага щом господарят му се озова на мраморния под и захапа най-близката цел, която се оказа задникът на един от нападателите. Мъжът изрева, а през това време Драг правеше безполезни опити да пробие твърдия плат и да си откъсне парче от бута за спомен.

Мърсър чу суматохата и изтича на балкона пред библиотеката. Трима мъже бяха притиснали Хари, а други нахлуваха край тях с вдигнати автомати и пушки.

Драг или бе изблъскан встрани, или изгуби интерес, защото предпочете да се дръпне от пътя на щурмовата група. Общо бяха осем на брой. Трима затискаха Хари, други трима държаха оръжията си насочени към Мърсър, а двама се изкачиха по витата стълба, без да свалят мерници от него. Мърсър благоразумно бе оставил чашата и бе сплел пръсти на тила си.

— Мърсър — изпъшка Хари от долния етаж. — Май имаш гости.

В този момент нови двама непознати влязоха в къщата, мъж и жена с черни костюми: нейният, изглежда, беше с по-изискана кройка и качество. И двамата държаха автоматични пистолети. Жената бе руса, към четирийсетте, изглеждаше съвършено спокойна и пистолетът ѝ бе насочен към земята, докато партньорът ѝ бе вдигнал своя и очевидно нямаше търпение да го използва.

— Успокойте топката — извика Мърсър. — В къщата има още един човек. Жена. Джордан Уейсман. Спи в задната стая на втория етаж.

— Кой си ти, по дяволите? — извика мъжът с костюма.

— Филип Мърсър, човекът, заради когото сте тук. Старецът долу е мой приятел. Вие сте от ФБР, нали?

До това време тактическата група, която бе изкатерила стълбите, бе накарала Мърсър да коленичи и го бе обискирала, а ръцете му бяха оковани с белезници. Още един от мъжете се качи горе и влезе навътре, за да претърси къщата.

Мъжете, притиснали Хари към пода, най-сетне го вдигнаха. Изглеждаха малко притеснени: очевидно предчувстваха, че нещо в предварителния им план се е объркало и че може да ги скастрят, когато се приберат в щаба. Трима души срещу осемдесетгодишен старец и едно дебело куче.

— Тук има жена — извика един мъж откъм спалнята. — Май е в безсъзнание.

— Внимавайте с нея — предупреди ги Мърсър. — Счупена ѝ е ключицата.

— Вие ли сте Филип Мърсър? — попита мъжът с костюма, втренчил в него неподвижните си очи.

— Май го казах само преди секунди — изсумтя Мърсър и насочи вниманието си към жената. От костюма и поведението ѝ личеше, че тя командва парада, а не преливащият ѝ от тестостерон партньор. — Можехте просто да ми се обадите.

— Прав сте — каза жената, докато прибираше автоматичния си глок. — Но нямаше да е толкова забавно, нали?

— Че какво забавно има в това ? — ядоса се Хари. Дрехите му бяха раздърпани, а във възбудата си Драг се беше изпишкал на пода. Уайт посочи локвата с окованите си ръце. — Вие сте виновни, че животинчето се изпусна, и ваша работа е да почистите, некадърници.

— Млъквай, дърт пърдел такъв — скастри го мъжът.