Джак Брул - 700 метра под земята

Мърсър изруга. Не беше предвидил подобен ход. Докато хондата се носеше към изхода, той включи на задна, изтегли джипа от теснината и го завъртя на място, събаряйки изоставеното бюро на регистратурата и няколко големи саксии с цветя.

— Дръж се! — извика, но предупреждението дойде твърде късно за Джордан и тя се люшна в противоположна посока.

Мърсър натисна отново педала на газта и стовари длан върху клаксона. Студентите вече бяха потърсили прикритие от царящия хаос и пътят към главния вход бе разчистен. Мърсър не можа да прецени точно разстоянието и докато минаваше през рамката, забърса металната подпора. Разхвърчаха се още строшени стъкла.

Убийците се отдалечаваха, но не достатъчно бързо. Налудничавото им хрумване да скочат с колата от платформата вероятно бе причинило някакви повреди и скоростта на хондата не можеше да се сравнява с доскорошната. Мърсър разбра, че има шанс, така че подкара след тях, присвил очи срещу ниското слънце.

Хондата се бе насочила към задната врата на оградата на студентското градче и след като изчисли набързо ъгъла и скоростта Мърсър стигна до извода, че има доста голяма възможност да ги настигне преди да излетят през нея. Джордан се бе притиснала в седалката и на лицето ѝ се четеше същата решимост, каквато и на неговото.

Само няколко секунди бяха нужни на мощната кола да скъси дистанцията. Мърсър все още усещаше успокояващата тежест на пистолета под якето си.

Не беше преминавал никакви професионални курсове за управление, но бе разговарял с достатъчно полицаи, за да знае как да засече кола, която преследва. Тази маневра се основаваше по-скоро на използване на инерция, отколкото на относителната тежест на колите, но все пак в конкретния случай, с голям джип срещу малката хонда, предимството бе още повече на негова страна.

Ала секунди по-късно шибидахът на хондата се вдигна и отгоре се показа водачът на групата, стиснал зловещ на вид автомат със заглушител.

Само преди ден Мърсър се бе изправил срещу четири подобни оръжия, прикрит от тежката кофа на багера. Тогава стрелците нямаше как да пропуснат. Тук обаче теренът бе значително по-неравен, имаше само едно оръжие и въпреки размера си юконът не можеше да се сравнява с кофата на багера.

Мърсър бе сигурен, че в последните секунди преди да се вреже в колата прицелът на водача ще се затрудни от неравния терен, сравнително неточното оръжие и факта, че целта му също подскача. Вече се готвеше да приключи с преследването, но погледна за пореден път тъмното дуло и осъзна, че е почти неподвижно, доколкото това можеше да се постигне при подобни обстоятелства. Стрелецът, изглежда, имаше богат опит за стрелба от кола по движещи се цели.

— Залегни! — успя да извика Мърсър, пресегна се и дръпна Джордан, след което завъртя рязко кормилото и юконът се понесе към оградата.

Половината от трийсетте патрона в пълнителя на автомата попаднаха в джипа за време, по-малко отколкото бе необходимо на Мърсър да извика предупреждението, ала рефлексите му се бяха оказали по-бързи от гласа, защото куршумите оставиха само редица тесни отвори по горния край на предното стъкло и изрисуваха няколко пунктирани линии по вратите. Никой от куршумите не попадна там, където се целеше стрелецът — ниско над предното стъкло, за да е право в главата на шофьора.

Докато хондата се носеше през малка борова горичка и се отдалечаваше, Мърсър полагаше отчаяни усилия да си възвърне контрол над юкона и го подкара през съседната равна заснежена поляна. В първия миг дори се зачуди защо е трябвало да я ограждат с перила, ала малко след това си даде сметка, че нещо сериозно не е наред, понеже чу тихо, но нарастващо пропукване на поддаващия под три тона стомана тънък пласт лед. Поляната се оказа езеро, заобиколено от ограда, за да не влизат в него студентите. Мърсър погледна през задното огледало и видя, че ледът зад тях се е натрошил на плочи, между които блика кафеникава вода.

Още по-нататък, където бе сградата на лабораторията, внезапно отекна взрив и над покрива се вдигна огнен стълб, последван от бълващи талази черен дим.

Единственото, което можеше да направи Мърсър, бе да изругае и да се съсредоточи върху конкретния проблем.

Отсрещният бряг — ако можеше да се вярва на перилата — бе на стотина метра. Мърсър знаеше, че ледът край брега е по-здрав от този в центъра, и бе сигурен, че при скоростта, с която се движат, колата съвсем скоро ще потъне. Единственият им шанс бе скованият от лед поток, който захранваше езерото. Коритото на потока бе скрито под снега, но Мърсър ясно виждаше сребристите върхове на храстите, които го обграждаха на мястото, където се вливаше. Завъртя кормилото колкото се може по-плавно и намали леко скоростта. Както бе научил, докато бе работил отвъд полярния кръг за една проучвателна фирма, твърде много вода под колелата можеше да вдигне под колата вълна и да разчупи леда още преди това да е станало под тежестта на предните колела. Не можеше да ускори, а с трошащия се зад тях лед не смееше и да забави. Всичко бе въпрос на точна преценка и баланс.