Джак Брул - 700 метра под земята

— Защо ми казвате такова нещо? — попита тя и сега вече в гласа ѝ не се долавяше дрезгавостта на зрялата жена, а плачливият тон на малко момиче.

— Съжалявам, но е истина. Подгоних хората, които го убиха, но те се измъкнаха. Както казах, възможно е да са тръгнали насам. Трябва да се махнете час по-скоро оттук.

— Но аз говорих с него вчера…

Мърсър се досети, че навлиза в спиралата на отрицанието, следвана от стадия на скръб, и че няма време да изчака всичко това.

— Джордан, моля ви. Стегнете се. Имате ли кола?

Тя успя да преглътне сълзите и втренчи поглед в него. Сега той бе като котва за нея и очите ѝ не го изпускаха. Той ѝ подаде ръка да се изправи и повтори:

— Кола?

— Ами… да, тоест не. Искам да кажа, имах кола, но се повреди, когато пристигнах в града. В един гараж е на разклона.

— Имам джип отвън. Вземете каквото ви е нужно и да изчезваме.

Тя не помръдваше.

— Сакът ми е в багажника на колата. Забравих го вчера, после Ейб замина и аз смятах да ида дотам пеша и да го прибера. Но сега… — Тя млъкна.

Приемаше новината по-зле, отколкото бе предполагал, но пък нямаше как да знае колко са били близки с Ейб. Това, че не беше чувал за нея, не означаваше, че не са били близки.

Взе бързо решение.

— Добре. Тръгвате с мен. Не бива да се бавим повече.

— Какво смятате да правите? Ако хората, които са убили Ейб… — Тя се задави, след като произнесе думите, но това бе първата стъпка към признанието.

— Не се безпокойте. — Той се усмихна и я улови за ръката. Беше толкова фина, че пръстите му почти се събраха от другата страна. — Ейб беше човек с навици — като този да оставя ключа под жабата.

Намери каквото търсеше в малкия килер до стаята, която Ейб бе използвал за кабинет. Помнеше добре старото бюро и въртящото се кресло, което започваше да скърца секунди след като е било смазано, както и столовете пред бюрото, на които бе прекарал дълги часове в обсъждане на различни теми, докато двамата се срещаха в Щастливата долина. Тази стая бе малко по-тясна от кабинета в „Пен“ и гледката от прозореца не бе така вдъхновяваща, но във всичко останало си беше ергенското леговище на Ейб, каквото Мърсър го помнеше от години. На пода на килера имаше олющен куфар на „Самсонайт“, изработен от неприятно синя и уж непробиваема пластмаса. Той натисна ключалките и вдигна капака.

Вътре имаше всякакви стари документи, някои прибрани в папки, други напъхани в пожълтели пликове. Мяркаха се черно-бели снимки на хора, които отдавна бяха напуснали този свят и за които Ейб никога не му бе говорил. Имаше две книги — оригинално издание на Талмуда и ръководство за поддръжка на 75-мм оръдие на танк „Шърман“. На дъното на куфара се спотайваше плосък предмет, завит с омаслен парцал.

Мърсър размота парцала и в ръцете му се озова лъскав кафяв кобур за немски пистолет Р-38, изработен не от прословутата компания „Валтер“, а от лицензираната „Шпрееверке“, както си личеше по обозначенията. Бащата на Ейб бе участвал в десанта в Нормандия като механик-водач и по времето, когато стигнали Ардените, бил повишен до командир на танк. Взел този пистолет от убит немски офицер. Под пистолета имаше малка метална кутия. Мърсър знаеше, че вътре са медалите на Морт Джейкъбс, ордените и документите за освобождаване от армейска служба. Цяла една тежка глава от живота на млад американец в добавка към агонията на войната.

— Това пистолет ли е? — попита Джордан Уейсман със смесица от отвращение и възхита.

Ейб му бе показал за първи път оръжието, когато Мърсър бе още студент в първи курс, и тъкмо Мърсър бе човекът, който го убеди да му позволи да го почисти. Затворът се оказа почти ръждясал. Ейб така и не се съгласи да стреля с пистолета — той беше преди всичко нюйоркски интелектуалец, — но от уважение към починалия си баща позволи на младия си студент да върне на Р-38 оригиналното състояние. Това, което не знаеше, бе, че резервният пълнител, прибран в малкото джобче на кобура, е бил зареден през всичките тези години с осем 9-мм патрона „Федерал Премиум 124“.

Тя гледаше с изцъклени очи как Мърсър извади пистолета и резервния пълнител от кобура и върна кобура в куфара. Той натисна лостчето, за да освободи празния пълнител от дръжката на пистолета, и го смени с ловко движение. Вдигна предпазителя и вкара патрон в цевта. Дръпна затвора, за да го изхвърли навън — проверяваше как работи механизмът, после спусна предпазителя и пъхна патрона в пълнителя. Пистолетът изчезна под ризата му.