Джак Брул - 700 метра под земята

Градчето бе също толкова част от колежа, колкото и колежът — от него. Нещо повече, Киленбърг отдавна щеше да се превърне в призрачен град, след като една новопостроена нагоре по реката електроцентрала бе изсмукала половината от водата ѝ, а заедно с това и бе навредила сериозно на двете мелници, от които се прехранваше голяма част от гражданите. Именно съществуването на колежа помогна на Киленбърг да оцелее. Ако не бяха промените в модата и марките на колите, Мърсър би сметнал, че Киленбърг все още живее петдесет, дори сто години назад.

Както и останалата част от града улицата пред къщата на Ейб Джейкъбс бе украсена със стари дъбове, осигуряващи достатъчно сянка през лятото и покриващи есенно време тротоарите с пъстри килими. Пролетта бе все още в началото си и дърветата бяха тъмни и голи силуети на фона на сивото небе. Според традициите на архитектурния си стил „Тюдор“ къщата на Джейкъбс имаше стръмен покрив, украса от много дървения и безброй малки прозорци.

Доскорошният наставник на Мърсър бе избрал „Харт“, тъй като тук се бяха преместили няколко негови приятели от времето на „Карнеги Мелън“. Въпреки неголемите си пропорции частният колеж разполагаше със солидна научна програма благодарение на едно дарение, позволило на управата да построи ново крило и да го оборудва с прибори и апаратура, последна дума на техниката, във всеки случай достатъчно добро, за да привлече мастити преподаватели от ранга на Ейб и неговите приятели.

Мърсър предполагаше, че последните години на Ейб тук са били щастливи. Някои предпочитаха след пенсиониране да се отдадат на голф или да стиснат въдицата; Ейб Джейкъбс искаше да се пенсионира в експериментаторска лаборатория. Да, такъв човек беше.

Мърсър спря колата, опря ръце на кормилото и си пое дъх. После отвори бавно вратата и слезе.

Въздухът бе студен и хапеше, напомняше, че зимата току-що е отминала. Слегнал се сняг покриваше верандата и всички места, където не бе стигала лопатата. Макар че Мърсър не бе идвал често, откакто Ейб се бе преместил в „Харт“, имаше някои неща, които оставаха неизменни, и едно от тях бе голямата циментова жаба, приклекнала до входната врата. Под нея, както Мърсър знаеше още от времето на университета „Пен“, Ейб държеше ключа. В някои отношения Джейкъбс бе напълно лишен от оригиналност — между тях сигурността и украсата.

Къщата ухаеше на тютюн за лула и бе обзаведена в стил, който можеше да се определи като „ергенски от средата на века“. Мебелите бяха прекалено големи за помещенията и оставяха помежду си тесни проходи. Картините и украсата по стените бяха купени от гаражна разпродажба, както предпочиташе да го прави Ейб. Любимата му въздушна снимка на Ерусалим висеше над потъмнелия перваз на тухлената камина. Зад всекидневната имаше кухня с покрит с линолеум под и златисти апликации по мебелите. Средата се заемаше от дървена маса и столове в стил шейсетте, с дизайн, отговарящ на представите на хората от онова време за бъдещето. Върху ниска масичка бяха скупчени стари вестници, списания и отворени пощенски пликове.

Пердетата бяха частично дръпнати и в къщата цареше сумрак, въпреки че навън слънцето се опитваше да си проправи път през облаците. На долния етаж имаше още две стаи — официална столова, която не бе посрещала гости от времето, когато „Макдоналд“ бяха отбелязали последния си милиард печалба, и кабинета на Ейб, който Мърсър реши да претърси последен.

Качи се по тясната стълба, придружен от равномерното поскърцване на стъпалата. На горния етаж имаше баня, толкова демоде, че клозетното казанче бе закрепено високо на стената, а огледалото над умивалника бе олюпено в основата и предлагаше частично черно-бяло отражение. Кой знае защо, старото огледало го накара да се усмихне. Ейб сигурно се беше радвал, че не вижда бръчките по лицето си в тази мътилка.

Главната спалня бе заета почти изцяло от огромно старо легло, което Мърсър не бе виждал; предположи, че върви с къщата. Имаше скрин в същия стил, а в една стъкленица се мъдреше скромната колекция на Ейб от копчета за ръкавели — една от многото му странности. Леглото бе оправено и в стаята не миришеше на мухъл, което накара Мърсър да си помисли, че старият му приятел вероятно е имал чистачка.

Спалнята за гости обаче бе тази, в която го очакваше най-голямата изненада. Леглото не само не беше оправено, но бе заето. В него лежеше жена. Беше отметнала завивките и фланелата ѝ се бе повдигнала достатъчно, за да разкрие бедрата ѝ. Лежеше по очи и тъмната ѝ коса бе разпиляна върху възглавницата и надолу по раменете. От стройните форми и гладката кожа Мърсър определи, че е млада.