Джак Брул - 700 метра под земята

— И какво ще получим за тези пари? — попита с нескрито съмнение нефтеният магнат.

— Права за производство при заплата приблизително четирийсет цента на час за служител, долар на час за надзирателите и техниците и абсолютно никакви възражения от когото и да било що се касае до замърсяването на околната среда. От друга страна, ще категоризираме производството като „зелено“ и ще използваме въглеродните му емисии за една от големите ни фабрики в Европейския съюз.

— Как успя да получиш екосертификат? Мислех, че напоследък подгониха всички компании, които мамят или търгуват с въглеродни емисии.

— Така беше — потвърди Д’Авежан. — За какво според теб са осемдесетте милиона? Само от въглеродните кредити ще приберем много повече до третата година от началото на производството.

— А какво възнамеряваме да произвеждаме? — Пикфорд започваше да се интересува от сделката, но като истински капиталист от старата школа се отнасяше с подозрителност към онези способи за печалба, които му бяха непонятни. Да ти плащат, за да не произвеждаш въглеродни емисии, бе нещо, което все още не можеше да схване напълно.

— Няма значение — отвърна французинът. — Финансирането ще е твърдо. Можем да произвеждаме слънчеви панели или гумени кучета играчки, парите ни са гарантирани от СТЕ. — Имаше предвид Схемата за търговия с емисии, система, установена в ЕС, за да се ограничат опасните нива на газовете, отговорни за парниковия ефект. За някои това бе начин да се спаси планетата от глобалното затопляне и неговите катастрофални последствия, за други загуба на близо 300 милиарда евро годишно, а имаше и такива, които гледаха на идеята като на нова възможност за мощни финансови транзакции.

Хора като Ролан Д’Авежан виждаха в това по малко от трите. Да мислиш за запазване на екосистемата не означаваше, че не можеш да обърнеш правилата така, че да припечелиш нещо. Той продължи:

— Както неведнъж съм го казвал, Ралф, ако поставяш под съмнение начина, по който управлявам „Юродайн“, трябва да предложиш в борда на директорите да ми гласуват вот на доверие. Ако загубя, поне ще имам повече време за семейството си. Жена ми ме информира, че дъщеря ни току-що е получила стипендия от Университета в Базел и че синът ми е твърдо решен да участва през следващия сезон във Формула 3000, с надеждите да привлече вниманието на екипите от Формула 1. Последният път, когато имах време за тях, бе когато дъщеря ми беше на тринайсет и обожаваше конете, а синът ми вярваше, че е черна американска рап звезда и се подвизаваше под името Джей Хоп, или Ли Хоп, ако въобще помня онези нелепи названия. Така че или се обади на директорите, или ме остави да управлявам компанията, както намирам за правилно, и до дванайсет месеца ще върна акциите на борсата до най-високите им нива.

— Това обещание ли е? — попита с престорена радост Пикфорд.

— Това е бизнес, Ралф. Няма обещания, освен, че данъчните винаги идват и че все ще се намери някой задник, който смята, че може да върши работата по-добре от теб. А сега трябва да затварям. Оревоар . — Ролан затвори телефона преди Пикфорд да успее да каже нещо.

Известно време Д’Авежан остана загледан в стената, изкушен да повика секретарката и да я предупреди да откаже повикването, ако тексаският магнат реши да му позвъни отново, макар дълбоко в себе си да знаеше, че Пикфорд няма да го направи. Току-що, макар и не буквално, му бе казал да върви по дяволите и за известно време той щеше да направи точно това. Измина още малко време преди Ролан да се сети откъде идва тази нова увереност.

Чувстваше се по-силен от всякога, по-енергичен, сякаш току-що бе спечелил най-голямата си победа на корта или бе накарал любовницата си да крещи от сексуален екстаз и да моли за още. Дори членът му бе леко набъбнал. Нямаше да има време да се срещне с любовницата си тази вечер, но пък Одет не бе наета само заради качествата си на машинописка.

Трябваше да положи усилия, за да се върне пак към бизнеса. Това, че Пикфорд бе забелязал нередностите около сделката с „Драконът на късмета“, не бе изненадващо. Въпреки огромните си финансови средства американецът знаеше добре къде отива всеки негов долар или цент, в зависимост от посоката. Без съмнение бе отделил днешния ден, за да тормози и други шефове на компании, с които имаше общ бизнес — той се бореше за всяка, дори най-малката печалба, която можеше да изврънка от тях, за да увеличи огромните си постъпления. Този човек бе истинска алчна свиня и с времето щеше да попита отново защо „Драконът на късмета“ не отговаря на обещанията.