Дъглас Престън - Реликвата

Половин час по-късно червената светлинка на електрофорезата замига. Марго извади пластинката и започна да записва положението на точките и ивиците на мигриралите нуклеотиди, отпечатвайки резултатите на компютъра.

Въведе последната позиция, въведе команда за търсене на аналози с познати организми, включи принтера и зачака. Най-после страниците започнаха да излизат.

Най-отгоре на първата страница прочете:

Вид : Непознат. 10% произволни генетични сходства с познати видове.

Род : Непознат

Семейство : Непознато

Разред : Непознат

Клас : Непознат

Тип : Непознат

Царство : Непознато

Олеле, Марго! Какво си поставила тук? Дори не мога да разбера дали е животно или растение. И няма да повярваш колко процесорно време отне да открия това!

Марго не можа да сдържи усмивката си. Значи по този начин комуникираше изтънченият изкуствен интелект на Кавакита с външния свят! А и резултатите бяха абсурдни. Царство непознато? Проклетата програма не можеше дори да установи дали е животно или растение. Марго внезапно разбра защо Кавакита отначало нямаше желание дай покаже програмата си и защо се наложи да му се обади Фрок, за да уреди нещата. Отклониш ли я от познатата й сфера на компетентност, програмата блокираше.

Тя огледа разпечатката. Компютърът беше идентифицирал минимален брой гени на мострата. Обичайните за всички форми на живот: няколко респираторни протеина, цитохром Z и други универсални гени. Имаше и няколко, свързани с целулоза, хлорофил и захари, които знаеше, че са характерни за растения.

Тя написа в полето за въпроси:

„Как е възможно да не разбереш дали е животно или растение? Виждам много растителни гени.“

Последва пауза.

„Не забеляза ли животинските гени? Прекарай данните през Генлаб.“

„Основателно“ — помисли си Марго. Свърза се с Генлаб през модема и след малко на екрана изникна познатото синкаво лого. Качи ДНК данните на влакната и ги вкара в ботаническата подбанка. Същият резултат: почти нищо. Няколко сходства с обикновени захари и хлорофил.

Импулсивно пусна ДНК данните в цялата база данни.

След продължителна пауза върху екрана потече река от информация. Марго светкавично подаде команда за съхранение. Имаше огромен брой сходства с най-различни гени, за които изобщо не беше чувала.

Излезе от Генлаб и вкара съхранените данни в програмата на Кавакита с инструкция да потърси какви са шифрованите в гените протеини.

По екрана потече списък със сложни наименования на създадените от всеки ген белтъчини:

Гликотетраглицин колагеноид

Тиротроничен хормон на Сукно, 2,6 аденозин [грам позитивен]

1,2,3, окситоцин 4-монокситоцин потискащ хормон

2,4 диглицерид диетилглобулин пръстенов аланин

Гамаглобулин А, х-у, левопозитивен

Хипоталамусен кортикотропичен хормон, левонегативен

1–1–1 сулфаген (2,3 миши) съединителен кератиноид, III–IV степенуване

Хексагонален амбилоиден реовирусен белтъчен слой

Противоположен транскриптаза ензим

Списъкът нямаше край. Повечето изглежда бяха хормони. Но що за хормони?

Марго намери „Енциклопедия по биохимия“, която събираше прах на една лавица, измъкна я и отвори на „гликотетраглицин колагеноид“ :

„Срещан при повечето гръбначни протеин. Свързва мускулната и хрущялната тъкан.“

Отгърна на „тиротропичен хормон на Сукно“ :

„Хормон в хипоталамуса на бозайници, който контролира хипофизата“.

В съзнанието й възникна ужасяваща мисъл. Провери за „1,2,3, окситоцин 4-монокситоцин потискащ хормон“ :

„Произвеждан от хипоталамуса на човека хормон. Функцията му не е напълно изяснена. Най-новите изследвания доказват, че може да регулира нивото на тестостерона в кръвния поток в периоди на силен стрес. (Бушар, 1992 г.; Денисън, 1991 г.)“

Марго се дръпна уплашено назад, а книгата тупна глухо на пода. Грабна телефона и погледна часовника. Беше три и половина.

Шофьорът на буика изтегли колата. Пендергаст изкачи стъпалата пред страничния вход на музея и стисна под мишница два картонени тубуса, докато показваше личната си карта на изправения до вратата пазач.

Затвори вратата на кабинета си във временния команден пункт и извади от тубусите няколко пожълтели чертежа, които разпростря върху бюрото.

В продължение на цял час остана почти неподвижен с подпряна върху ръцете си глава, изучавайки чертежите. От време на време записваше нещо в бележника си или поглеждаше към листовете с печатен текст в ъгъла на бюрото.