Дъглас Престън - Реликвата

— Аз… Не.

Смитбек едва превъзмогна връхлетялото го желание да дръпне ръката си.

— Значи се договорихме. — Рикман се върна зад бюрото си и плъзна ръкописа към него. — Остана да обсъдим само още една дреболия — подчертано отчетливо произнесе тя. — На няколко места в ръкописа цитирате любопитни коментари на хора, „близки до изложбата“, пропускайки да споменете конкретни имена. Разбира се, не е чак толкова важно, но бих желала да получа списък на източниците — само за лично ползване, нищо повече.

Тя се усмихна в очакване.

В главата на Смитбек звъннаха предупредителни камбанки.

— Вижте — предпазливо започна той, — бих искал да ви услужа, но журналистическата етика не ми позволява. — Той помръдна рамене. — Известно ви е това.

Усмивката на Рикман моментално се стопи и тя понечи да отвърне нещо. За радост на Смитбек в същия момент телефонът звънна. Той стана да събере ръкописа си, за да се измъкне от стаята. Докато затваряше вратата, чу как Рикман рязко пое дълбоко дъх.

— Не още един!

Вратата тракна зад гърба му.

Д’Агоста така и не можеше да свикне със Залата на едрите маймуни. Всички тези огромни озъбени шимпанзета, увиснали по изкуствените дървета с техните космати ръчища, еректирали членове и едри човешки длани с истински нокти! Запита се защо на учените им бе отнело толкова много време, за да установят, че човекът произхожда от маймуната. Това би трябвало да им стане ясно още при пръв поглед към шимпанзе. Беше чувал, че шимпанзетата са също като хората — жестоки, раздразнителни и враждебно настроени помежду си и дори взаимно се избивали и изяждали. „Господи — мина му през ума, — би трябвало да има някаква възможност да обиколя този музей, без да ми се налага да минавам през тази зала!“

— Насам — подкани го пазачът, — надолу по това стълбище. Ужасно е, лейтенант. Пристигнах…

— Ще ви изслушам по-късно — прекъсна го Д’Агоста. След видяното по време на аутопсията на момченцето вече беше готов на всичко. — Казвате, че е облечен в униформа на пазач. Познавате ли го?

— Не знам, сър. Трудно ми е да преценя.

Пазачът посочи към мрачното стълбище надолу, което излизаше към нещо като двор. Трупът беше в сянката в ниското. Всичко беше опръскано в черно — пода, стените, осветителните тела на тавана. Д’Агоста знаеше какво е това черно.

— Ти — обърна се той към един от следващите го полицаи, — подсигури осветление. Искам мястото незабавно да се претърси за тъкани. Спецгрупата тръгнала ли е? Мъжът явно е мъртъв, затова задръжте хората от бърза помощ за известно време. Не искам да обърнат всичко с краката нагоре.

Д’Агоста погледна надолу по стълбището.

— Исусе Христе — възкликна той, — чии са тези стъпки? Изглежда някое магаре е прецапало право през локвата кръв. Или нашият убиец е решил да ни остави тлъста улика.

Отговор не последва.

— Твои ли са? — обърна се той към пазача. — Как се казваш?

— Норис. Ерик Норис. Както казах…

— Да или не?

— Да, но…

— Млъквай. С тези обувки ли?

— Да. Вижте, аз…

— Сваляй обувките. Цапаш килима. — „Шибано копеле!“, помисли си Д’Агоста. — Отнеси ги в криминалната лаборатория. Кажи им да ги запечатат в торба — те знаят какво да направят. Изчакай ме там. Не, не ме чакай там. Ще те викна по-късно. Ще ти задам няколко въпроса. Не, махни най-после шибаните обувки оттук. — Нямаше никакво желание още един „Прайн“ да му се стовари на главата. Какво им ставаше на тия от музея — като че ли ужасно си падаха да газят в локви от кръв? — Ще трябва да отидеш по чорапи.

— Да, сър!

Едно от ченгетата зад лейтенанта се изкикоти. Той го изгледа.

— Смешно ли ти е? Изпоплескал е навсякъде с кръв. Изобщо не е смешно.

Д’Агоста се спусна до половината стълбище. Главата се беше търкулнала в един отдалечен ъгъл с лицето надолу. Не я виждаше добре, но знаеше, че ще намери темето строшено, а мозъкът да се въргаля някъде сред кръвта. Господи, в каква пихтия може да бъде превърнат един труп!

Чу нечии стъпки зад гърба си.

— Спецгрупата — каза един нисък мъж, последван от фотограф и още няколко души в лабораторни костюми.

— Най-после! Искам осветление там, там и там и навсякъде, където пожелае фотографът. Искам ограждения, които трябваше да бъдат поставени още преди пет минути. Искам да се прибере всяко косъмче и всяка песъчинка. Искам всичко да мине през химически анализ. Искам… всъщност какво друго искам? Искам да се приложат всички познати тестове и никой да не минава през огражденията, ясно ли е? Никакви издънки този път.