Дъглас Престън - Реликвата

Пендергаст я погледна изненадан.

— Госпожице Грийн, изумен съм, че имате толкова лошо мнение за мен. Просто никога не сте попадала в подобна ситуация. Без оръжие не бихте могла да направите абсолютно нищо.

Марго го изгледа предизвикателно.

— Именно аз ви спасих задника преди малко, като ви казах да запалите лампата си — възрази тя.

Той повдигна вежда. Фрок се обади от мрака:

— Пендергаст, не разигравайте ролята на южняшки джентълмен. Вземете я.

Агентът се извърна към него.

— Сигурен ли сте, че ще се чувствате добре, ако останете тук сам, докторе? — попита той. — Ще се наложи да вземем двете фенерчета и миньорската лампа, за да разчитаме на евентуален успех.

— Естествено! — Фрок махна с ръка в знак да тръгват. — Малка почивка след всичко преживяно ще ми се отрази добре.

Пендергаст се поколеба още известно време, размишлявайки трескаво.

— Добре тогава — промълви той. — Марго, заключете вратата на зоната, вземете ключовете и останките от сакото ми. Да вървим.

Смитбек разтърси яростно фенерчето. Светлината потрепна, за миг се засили и отново отслабна.

— Ако угасне — измърмори Д’Агоста, — загубени сме. Изключи го. Ще го включваме само от време на време за ориентация.

Продължиха в мрака сред клокочещата вода. Най-отпред вървеше Смитбек, след него Д’Агоста, стиснал ръката на журналиста, почти напълно вкочанена като цялото му тяло.

Смитбек наостри уши, долавяйки някакъв нов шум в мрака.

— Чуваш ли нещо? — попита той.

Д’Агоста се ослуша.

— Чувам.

— Прилича ми на… — Смитбек не продължи.

— Водопад — добави с категоричен тон Д’Агоста. — Но каквото и да е, явно е на голямо разстояние. В тунела има силна акустика. Не казвай на никого.

Групата продължи да напредва безмълвно.

— Светни — каза Д’Агоста.

Смитбек включи фенерчето, и освети празното пространство пред тях и веднага го изключи. Шумът беше станал по-силен, макар и незначително. По водната повърхност премина вълна.

— Мамка му! — изруга Д’Агоста.

Усетиха някаква суматоха зад гърба си.

— Помощ! — чу се женски глас. — Подхлъзнах се! Не ме пускайте!

— Някой да я хване! — извика кметът.

Смитбек включи фенерчето и го насочи назад. Жена на средна възраст се мяташе във водата, а вечерната й рокля се беше издула над тъмната водна повърхност.

— Изправете се! — изкрещя кметът. — Стъпете здраво на краката си!

— Помогнете ми! — изпищя тя.

Смитбек напъха фенерчето в джоба си и застана срещу течението. Жената се носеше право към него. Видя я да размахва ръка и в следващия момент се вкопчи с все сила в бедрото му. Усети, че се подхлъзва.

— Спри! — извика той. — Престани да се мяташ! Хванах те!

Тя ритна с крака и ги уви около коленете му. Смитбек изпусна ръката на Д’Агоста и залитна напред, изумен от силата й. Губеше равновесие.

— Дърпаш ме надолу! — извика той, затъвайки до кръста във водата.

С периферното си зрение забеляза, че Д’Агоста приближава. Обезумялата от ужас жена се бе вкопчила в него, натискайки главата му под водата. Измъкна се изпод мократа й рокля, която прилепна по носа и брадичката му. Изведнъж усети огромно изтощение. Отново потъна и в ушите му отекна странно глухо бучене.

Успя да изскочи над водата, кашляйки и поемайки въздух на пресекулки. Откъм тунела пред тях се носеше ужасяващ писък. Някой го стискаше здраво. Беше Д’Агоста.

— Изтървахме я — каза той. — Хайде.

Разтърсващите писъци продължиха да отекват все по-глухо в далечината, докато течението я отнасяше. Някои крещяха напътствия към нея, други плачеха неудържимо.

— Бързо! — изрева Д’Агоста. — Приближете се плътно до стената! Да продължим напред и каквото и да правите, не пускайте ръцете си. — След което измърмори тихо на Смитбек: — Кажи ми, че фенерчето все още е у теб.

— Тук е — отговори той, напипвайки го.

— Трябва да продължим, иначе ще ги загубим всичките — добави Д’Агоста и се засмя унило. — Този път май аз ти спасих живота. Значи сме квит, Смитбек.

Журналистът не отговори, опитвайки се да не обръща внимание на ужасяващите и изпълнени с болка писъци — все по-глухи поради разстоянието. Шумът на ревяща вода беше станал по-ясен и заплашителен.

Събитието беше сломило групата.

— Всичко ще бъде наред, стига да се държим здраво за ръце! — чу се викът на кмета. — Не разкъсвайте колоната!

Смитбек сграбчи здраво ръката на Д’Агоста и продължиха по течението.

— Светни — каза Д’Агоста.

Смитбек включи фенерчето и дъното под краката му сякаш изчезна.