Дъглас Престън - Маршрут 666

Стигна края на дългия коридор и пое надолу по стълбите, като се отказа от услугите на асансьора. Не след дълго мина под металната арка на широка врата и се озова в залата, носеща наименованието „Живот в океана“. Включено беше само нощното осветление и просторното помещение тънеше в тайнствен полумрак. Тишината се нарушаваше единствено от тихите шумове на древната сграда. Прекрасно, помисли си той. Това е подходящото време да се разглежда всеки музей — без ужасяващите тълпи деца и прегракнали от викане учители. Мина под гигантска изкуствена сепия, покрай чифт пожълтели слонски бивни и влезе в зала „Африка“.

Полунощ. Тръгна бавно през залата, в средата на която доминираше стадо слонове, а край стените бяха поставени в две редици останалите характерни за континента обитатели. Спря пред любимото си семейство горили и издаде устни в опит да заприлича на някой от неговите членове. Илюзията беше толкова пълна, че в душата му се появи желание мигът да продължи безкрайно. За съжаление работата му тук скоро щеше да приключи. Ако заключенията му са верни, тялото на бедния Битърман и останките на Шашин Уокър щяха да подкрепят тезата за сходство в почерка на извършителя.

Въздъхна и се насочи към тясната врата, от която започваше каменният коридор, водещ към прочутата кула, чиято история познаваше отлично. Чудовищната, подобна на крепост добавка към първоначалната сграда е била издигната през 1870 година от Ендюрънс С. Флайт, железопътен магнат и трети директор на Природонаучния музей на град Ню Йорк. Трябвало да бъде копие на един прочут уелски замък, който магнатът не успял да купи и да пренесе в Щатите. В крайна сметка благоразумието надделяло и директорът бил отстранен от поста си, преди да завърши безумния си проект. От него беше останала само шестостенната кула, оформяща югозападната фасада на музея, която се използваше главно за съхранение на безбройните експонати, останали извън експозициите. Брамбъл беше чувал, че там е любимото място за срещи на музейните сътрудници.

Мрачната, подобна на катедрала партерна зала на кулата бе пуста и стъпките на Брамбъл отекваха глухо, докато прекосяваше мраморния под в посока служебния вход. Кимна на пазача и излезе във влажния мрак на Мюзеъм Драйв. Бе полунощ, но близкият булевард продължаваше да гъмжи от хора и таксита.

Направи няколко крачки и с възхищение се обърна назад. Не се уморяваше да гледа масивното, високо над сто метра съоръжение с назъбени крепостни стени, което при хубаво време хвърляше сянката си чак до Петдесет и девета улица. Но в момента имаше новолуние и кулата изглеждаше мрачна и заплашителна, сякаш пълна с духове.

Брамбъл въздъхна и тръгна по пътя си. Излезе на Осемдесет и първа и се насочи към скромния си апартамент в близост до Хъдзън, продължавайки да си тананика. Минувачите постепенно оредяваха, улицата ставаше все по-тиха. Без да обръща внимание на това, главният патолог крачеше енергично и с наслада вдишваше нощния въздух. Духаше свеж ветрец, изключително приятен в лятната нощ. Възнамеряваше да хапне, да измие зъбите си и да се шмугне под завивките. В пет сутринта отново щеше да е на крак. Беше сред малцината щастливци, които почти не се нуждаят от сън — едно изключително важно качество за хората от неговата професия и най-вече за онези, които имат желание да я овладеят до съвършенство. Безброй бяха случаите, при които пръв се озоваваше на местопрестъплението, тъй като го заварваха буден, когато всички останали сладко спят.

Кварталът опустя, но само на крачка оттук беше Бродуей със своите оживени книжарници, магазинчета за сувенири и деликатеси. Закрачи покрай дългите каменни фасади на старите блокове, отдавна преустроени на множество апартаментчета и самостоятелни стаи за отдаване под наем. На ъгъла се беше събрала малка групичка кротки и очевидно безобидни пияници.

Някъде по средата между двете пресечки ускори ход, забелязал, че нещо помръдва в тъмния вход на изоставен сутерен. В носа го блъсна отвратителна воня, непоносима дори за стандартите на Ню Йорк. Ръката му се плъзна към чантата, в която винаги държеше скалпел. Стисна устни и пръстите му се стегнаха около ергономичната ръкохватка. Не беше много разтревожен, знаеше какво трябва да направи. Бяха го нападали три пъти — веднъж с пистолет и два пъти с нож. Измъкна скалпела и светкавично се обърна. С изненада установи, че тротоарът е пуст. В следващия миг една ръка се уви около шията му и рязко го дръпна в сянката на сградата. Всъщност само си помисли, че е ръка, въпреки че беше някак плъзгава и притежаваше огромна сила. В следващия миг усети странно докосване до адамовата си ябълка. Наистина много странно, помисли си той с любопитството на страничен наблюдател.