Дъглас Престън - Маршрут 666

Туловището му бавно се завъртя.

— Съжалявам, Вини. Нещата се свеждат до чисто съвпадение на характерите между мен и Хорлокър. Той просто има нужда от човек, на когото може да разчита. Човек, който знае как да държи пресата на разстояние и всичко останало. Нищо лично, нали разбираш? Така или иначе, ти си оставаш в разследването. Дано се почувстваш по-добре, когато нещата потръгнат. Ще преровим проклетия Ръмбъл и ще пипнем проклетото копеле.

— Има си хас да не го пипнете — промърмори Дагоста, напразно напомняйки си, че никога не бе имал охота да се залавя с това безнадеждно разследване.

— Нали не се сърдиш, Вини? — протегна му ръка Уокси.

— Ни най-малко, Джак — отвърна той и с известно усилие стисна меката му длан.

Уокси огледа канцеларията за последен път, сякаш за да се увери, че е отмъкнал всичко, което му трябва.

— Е, трябва да тръгвам — промърмори той. — Исках да ти го кажа лично.

— Благодаря.

Настъпи миг на неудобно мълчание, после Уокси тромаво го потупа по рамото и се измъкна навън.

Лек шум отзад го предупреди за появата на Хейуърд. Изправени с лице към вратата, двамата мълчаливо слушаха стъпките на Уокси, които заглъхваха по коридора и скоро изчезнаха сред потракването на пишещи машини и приглушени разговори.

— Защо му позволихте да се измъкне, лейтенант? — горчиво го укори Хейуърд. — Забравихте ли как копелето побягна и ни заряза в онзи изоставен тунел?

Дагоста седна и дръпна чекмеджето, за да потърси пура.

— Май чинопочитанието не е сред силните ти страни, а? — рече той. — И откъде знаеш, че това няма да се окаже награда?

Намери пурата, проби дупка с основата й с помощта на тънък молив, след което с наслада запали.

Два часа по-късно лейтенантът все още даваше указания за прехвърлянето на досиетата горе, в новия кабинет на Уокси. На вратата се почука и на прага се изправи Пендъргаст. Беше спретнат и елегантен както винаги. Безупречен черен костюм, прилягащ по най-добрия начин върху кльощавата му фигура, старателно сресана назад русолява коса, разкриваща високо чело, излъскани до блясък английски обувки от тъмночервен телешки бокс, изработени ръчно. Външен вид, който отиваше повече на преуспяващ предприемач, отколкото на агент на ФБР.

— Може ли? — попита той и посочи с брадичка стола за посетители.

Дагоста остави слушалката и кимна. Гостът седна с котешка пъргавина, в която прозираше елегантност. Очите му се плъзнаха по кашоните и празното място на стената, на което доскоро висеше картата на района, после се заковаха върху лицето на лейтенанта.

— Топката е в полето на Уокси — отговори на незададения въпрос Дагоста. — На мен ми е отредена второстепенна роля.

— Не виждам да си особено ядосан, лейтенант.

— Че защо да съм ядосан? Я се огледай още малко. Картата на района я няма, архивът е в кашоните, Хейуърд си е полегнала, кафето е топло и пурата ми дими. Всичко това ме кара да се чувствам отлично!

— Силно се съмнявам в това, лейтенант — поклати глава гостът. — Но се надявам, че тази нощ ще спиш по-добре от пълничкия си колега. „Тежка е царската корона“ и всичко останало. — В очите му се появиха игриви пламъчета: — И сега какво?

— Ами, все още съм в разследването — сви рамене Дагоста. — Уокси не си направи труда да уточни по какъв начин и в каква роля.

— Вероятно защото и на него не му е ясно — въздъхна Пендъргаст. — Но според мен няма да скучаеш…

Дагоста използва паузата, за да се наслади на пурата си.

— Преди време посетих Флоренция — обади се неочаквано Пендъргаст.

— Така ли? Миналата есен и аз отскочих до Италия, за да запозная сина си с прабаба му.

Агентът кимна.

— Посетихте ли Палацо Пити?

— Кое, кое?

— Сградата, в която се помещава Музеят на изящните изкуства, изключително архитектурно творение. Фреските в една от залите изобразяват карта на света една година преди Колумб да открие Америка.

— Сериозно?

— На мястото на американския континент има празно петно с надпис „Cui ci sono dei mostri“.

Дагоста сбърчи чело.

— „Тук ще има“… — направи опит за превод той. — Какво е това Mostri?…

— Чудовища. Текстът гласи „Тук ще са чудовищата“.

— Да, разбира се — плесна се по челото лейтенантът. — Едно време говорех италиански с баба и дядо, но вече съм го забравил…

Пендъргаст кимна.

— А сега ще те помоля Да направиш едно предположение, лейтенант — каза той.

— Давай.

— Кой е най-гъстонаселеният район в света, който все още не е картографиран?