Дъглас Престън - Маршрут 666

Блаженството му бе нарушено от резкия звън на телефона.

— Да? — промърмори в слушалката той.

Нима вече са се оплакали? Току-що бе запалил, по дяволите!

Беше рецепционистката.

— Сержант Хейуърд желае да разговаря с вас, лейтенант — съобщи тя.

Дагоста изсумтя и изправи гръб.

— Кой?

— Сержант Хейуърд. Твърди, че се явява по ваша заповед.

— Никакъв сержант Хейуърд не ми е притрябвал…

Миг по-късно в рамката на вратата се изправи жена в униформа и Дагоста механично я огледа: миньонче, стройна фигура, едър бюст, гарвановочерна коса и бледа кожа.

— Лейтенант Дагоста? — попита с изненадващо дълбок контраалт новодошлата.

— Аз съм — кимна той. — Заповядайте, седнете. — Изчака жената да се настани на стола и добави: — Не си спомням да съм заповядвал появата ви, сержант.

— Не сте — охотно се съгласи Хейуърд. — Но бях сигурна, че рано или късно ще го направите.

Дагоста спокойно дръпна от пурата и се облегна в стола. Реши да я изслуша и да я отпрати. Не беше привърженик на строгата субординация, но и той, като повечето старши офицери в полицията, не обичаше да го безпокоят за щяло и нещяло. Дано не се окаже, че мадамата е станала обект на посегателство от страна на подчинените му. Защото моментът никак не беше подходящ за вътрешно разследване на сексуален тормоз.

— Става въпрос за труповете, които извадихте от Клоаката — започна Хейуърд.

— Какво за тях? — подозрително я изгледа Дагоста. Разследването би трябвало да се държи в пълна тайна.

— Преди реорганизацията работех в транспортна полиция — поясни Хейуърд. — И до ден днешен патрулирам в западните райони и прибираме бездомниците от гара „Пен“. Познавам добре Адската кухня, депото и…

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръка Дагоста. — Вие се занимавате с прочистване?!

Хейърд замръзна на стола си, а той разбра, че е изтърсил нещо крайно неуместно. Настъпи неловко мълчание.

— Не обичаме този термин, лейтенант — обади се най-накрая тя.

— Все пак сме в моя кабинет — сви рамене Дагоста, решил, че е положил достатъчно усилия да предразположи неканената гостенка.

Хейуърд го фиксира известно време. Добронамереността бързо се топеше в кафявите й очи.

— Добре, ясно — изпусна въздуха от гърдите си тя. — Но в момента, в който чух за тези скелети, нещо ми просветна. Спомних си няколко случая на убийства сред къртиците.

— Къртици?

— Хората от тунелите, разбира се — снизходително го погледна тя и с удоволствие отбеляза раздразнението на Дагоста. — Бездомници, които живеят в подземията. А после попаднах и на един материал в „Поуст“. За Мефисто.

Дагоста се намръщи. Решиш ли да влошиш някоя гадна ситуация, обърни се към вампира Бил Смитбек, който се храни със скандали. Едно време бяха близки, почти приятели. Но откакто се залови с разследване на тежки престъпления, репортерът стана нетърпим. Непрекъснато го натискаше за вътрешна информация, без да обръща внимание на твърдия отказ.

— Средната продължителност на живота при бездомниците е изключително ниска — каза Хейуърд. — Живеят по-малко и от къртиците. Но репортерът е прав. Напоследък станаха няколко изключително жестоки убийства. Липсващи глави, обезобразени трупове. Това ме накара да дойда тук… — Замълча, размърда се в стола и го погледна с бистрите си кафяви очи: — Но може би съм сбъркала…

Дагоста се направи, че не забелязва намека.

— За какъв брой убийства говорим, Хейуърд? — попита той. — Две? Три?

Жената замълча за миг, после поклати глава:

— По-скоро за пет-шест.

Пурата застина в ръката на Дагоста.

— Пет-шест?

— Да. Прегледах сводките, преди да тръгна насам. За последните четири месеца са регистрирани седем убийства при къртиците, всичките извършени по аналогичен начин.

— Нека си изясним нещата, сержант — свали пурата си Дагоста. — Твърдите, че някъде из катакомбите на Ню Йорк се вихри подземният Джак Изкормвача, но никой не си мърда пръста, така ли?

— Само предполагам — контрира Хейуърд. — И не се заяждайте, защото това не са мои убийства.

— Защо в такъв случай не тръгнахте по каналния ред? Защо не докладвахте на прекия си началник, а идвате при мен?

— Вече докладвах на капитан Уокси. Познавате ли го?

Всички познаваха Джак Уокси — най-дебелия и мързелив полицейски началник в града. Беше се докопал до поста си благодарение на една безкрайно проста, но сигурна тактика: да не върши нищо и да не засяга ничии интереси. Преди малко повече от година самият Дагоста беше предложен за повишение в знак на лична благодарност от страна на кмета. Но капитанските пагони му се разминаха, защото кметът Харпър изгуби изборите, а заместникът му прокара програма за намаляване на данъците и свиване на общинските разходи. След неизбежната суматоха в главното полицейско управление Уокси изведнъж беше повишен в чин капитан и получи самостоятелен участък, а Дагоста бе забравен. Такива ми ти работи…