Дъглас Престън - Маршрут 666

— Толкова — отвърна някъде отдалеч гласът. Каза и още нещо, но то се разми от разстоянието.

Настъпи дълбока тишина. Репортерът опря гръб на стената и бавно приклекна с клечките в ръка. Вече се проклинаше за глупостта си да тръгне с тоя тип. Никоя новина не заслужава това, помисли си. Как ще се върне само с три клечки? Затвори очи и направи опит да извика в съзнанието си маршрута, по който бяха стигнали дотук. В крайна сметка се отказа, осъзнал, че трите клечки кибрит няма да стигнат само за релсите под напрежение.

Не след дълго се изправи, усетил протеста на коленете си. Насочи поглед към тъмния тунел и наостри слух. Мракът беше толкова непрогледен, че започнаха да му се привиждат разни неща. Тръсна глава и направи опит да успокои дишането си. Времето сякаш спря. Каква лудост, Господи! Ако можеше да…

— Ей, драскачът! — обади се някакъв призрачен глас от другата страна на дупката.

— Какво? — стреснато подскочи Смитбек.

— Нали ти си драскачът Уилям Смитбек?

Дрезгав и тих, гласът сякаш идваше направо от преизподнята.

— Да, да, аз съм! Бил Смитбек. — Избъбри го припряно и притеснено, сякаш разговаряше с дух. — А ти кой си?

— Мефисто — отвърна гласът със зловещо съскане.

— Защо се забави толкова? — нервно попита Смитбек и се наведе към отвора в зазиданата арка.

— Далече е.

Репортерът замълча, опитвайки да си представи откъде е изпълзял собственикът на безплътния глас оттатък стената.

— Няма ли да се качиш? — попита той.

— Не! Направих го специално заради теб, драскачо! От пет години насам не съм се качвал толкова високо.

— И защо? — попита Смитбек, опитвайки се да открие копчето на репортерския магнетофон.

— Защото това е моето царство. Аз съм господар на всичко, което виждаш наоколо.

— Нищо не виждам.

През дупката долетя кратък и сух смях.

— Грешиш! Виждаш мрака. Той е моето царство. Над главата ти профучават влакове. Обитателите на повърхността се щурат насам-натам в гонене на безсмислените си задачи. Но територията под Сентрал Парк: Маршрут 666, пътят „Хо Ши Мин“ 3 3 Става въпрос за основното трасе за снабдяване на партизанските части „Виетконг“ по време на Виетнамската война. — Б. пр. , Крепостта — всичко това е мое.

Смитбек се замисли. Нищо не разбираше, ако не се брои иронията на наименованието „Маршрут 666“.

— Какъв път „Хо Ши Мин“?

— Няма значение — просъска гласът. — Сега са под моя закрила. Едно време познавахме „Хо Ши Мин“ като петте си пръста. Биехме се в оная цинична война, трепехме един невинен, изостанал народ. А после ни заклеймиха. Бяхме принудени да се оттеглим тук, в доброволно заточение. Дишаме, мърсуваме, мрем. И искаме само едно — да ни оставят на мира.

Смитбек опипа касетофона с надежда, че записва всичко това. Беше чувал за отделни случаи на доброволно оттегляне в градските катакомби, но цяло едно общество…

— Значи всичките ти поданици са бездомници? — попита той.

Последва мълчание.

— Тази дума не ни харесва, драскачо. Ние имаме дом и ако не беше такъв страхопъзльо, щях да ти го покажа. Имаме си всичко. Тръбите ни доставят вода за готвене и лична хигиена, от жиците получаваме ток. Дреболиите, които не ни достигат, ни ги носят нашите пратеници от повърхността. В Крепостта си имаме дори медицинска сестра и учител.

Някои други подземни райони, като например жп депото в Западен Манхатън, са диви и опасни, но тук живеем с достойнство.

— Учител? Искаш да кажеш, че там долу имате и деца?

— Много си загубен. Мнозина са тук, защото имат деца, а безчовечната държавна машина иска да им ги отнеме и предаде на приемни родители. Затова те избират моя тъмен, но топъл свят, а не света на отчаянието, в който живеят всички като теб, драскачо.

— Защо ме наричаш така?

През дупката отново долетя сухия саркастичен смях.

— Че как да те наричам? Ти си Уилям Смитбек — драскач по вестниците!

— Да, но…

— Ерудицията ти е доста ограничена за журналист. Прочети малко свястна литература, преди да говориш с мен.

Смитбек започна да осъзнава, че този човек е нещо много повече, отколкото би могъл да предположи.

— Кой си ти всъщност? — попита. — Имам предвид истинското ти име.

Последва нова тишина.

— То остана горе, заедно с всичко останало — изсъска призрачният глас. — Сега съм Мефисто. Избягвай да задаваш подобни въпроси — нито на мен, нито на другите тук.

— Извинявай — смутено преглътна репортерът.

— Доведоха те по друга работа! — гневно отсече Мефисто, очевидно ядосан от насоката на разговора.